Явора Руменова

Най-приятното усещане на света

разказ

Скоро стават два месеца, откакто съм редовен инструктор в най-скъпия Център за Здраве и Красота в града. Идвала съм тук и преди, по заместване, но когато се освободи място за петнайсет часа пилатес седмично, не очаквах да изберат точно мен – нямам връзки или нещо подобно. Беше си чист късмет.

Не че примирам за лъскавия Център. Аз съм обикновено момиче и не съм свикнала да се размотавам сред всичкия този лукс. В началото дори ми беше малко неудобно. Освен това пилатесът, поне за мен, е адски безинтересен: обичам интензивния спорт. Бих взела аеробиката или спининга, а може би дори кондиционното трениране в съседната зала – не ме е страх от щангите и скрипеца. И все пак не се оплаквам ни най-малко. Да си го кажем направо: парите са върхът. Никога нямаше да изкарам толкова в Спортния салон, където работех преди, ако ще целият квартал да се изсипваше на моята комбинирана гимнастика.

Така че ето ме и мен всеки ден без вторник и неделя, помагам на най-богатите жени в града да тонизират мускулите си и да развиват гъвкавостта и цялостната си координация (цитат от лъскавия сайт на Центъра).

– Изправете гърба – говоря аз. – Приберете корема. Две… Три… Отпуснете.

Клиентките отпускат с всеобща въздишка.

– Легнете на една страна и свийте десния крак – продължавам аз и лягам на една страна. Подпряна на лакът, разглеждам новата си зала: три пъти по-голяма от старата, блестяща от хром, отрупана с огледала и зелени растения, стратегически разположени така, че да не пречат на тренировките и същевременно да поддържат илюзията за спа процедури и екзотични острови. Тази илюзия (както всяка друга) се продава много скъпо. Редовните клиентки оставят хилядарки на месец в Центъра и изобщо не се оплакват. Не само за моя скучен пилатес, разбира се, а за още десетки удоволствия: на Втория етаж имаме сауни, джакузита, масажни зали и солариуми, а на Първия, зад рецепцията, има цял коридор блестящи от чистота кабинети, където се правят всевъзможни процедури от рода на филъри, ботокс, мезоконци и други подобни. Не слагаме силиконови гърди – за това си има клиники. Също така не предлагаме фризьорски услуги, маникюр и грим. Това правят в салон „Делириум“ от другата страна на улицата. Ние сме професионалисти: при нас ще намерите само спорт, здраве и вечна младост.

– Поза лотос – обявявам аз и заставам пред клиентките с кръстосани крака и изпънат като струна гръб: същински гуру на ниския холестерол и борбата с целулита.

Всички движения и пози, които трябва да демонстрирам, и всички реплики към тях със съответната интонация отдавна са автоматични. И тъй като умът също има нужда от занимание, аз спирам поглед върху една или друга клиентка и се опитвам да отгатна що за човек е.

>>

Когато бях в прогимназията, обожавах трилърите. Всички книги, филми и сериали, с които според мама губех времето си, следваха една и съща проста сюжетна линия: първо имаме един сериен убиец психопат, безразборно убиващ красиви момичета, а по петите му слагаме детектив с ледено лице и белязан от дълбока трагедия личен живот.

На дванайсетгодишна възраст мечтаех да стана точно такъв детектив. Федерален агент. Върховен криминалист. Легендарен профайлър. Кларис Старлинг. Гил Грисъм. Схващате идеята. Няколко години по-късно обаче пренасочих цялата си страст към един хубав волейболист от горния клас; впоследствие той се оказа въздух под налягане, но това разбрах едва когато и двамата бяхме горди студенти в спортната академия. Не съм разочарована или нещо подобно – спортът ми допада. Аз съм енергична по природа, а оценките ми от матурите и без това нямаше да ме вкарат в юридическия факултет. Пък и тук нямаме федерални агенти, както знаете. Ако из скандално раздутата ни администрация има записани някакви профайлъри, те сигурно дремят зад бюрата си по цял ден, тъй като не изобилстваме и от серийни убийци. Най-близкото до федерален агент, което се предлага у нас, е ченге – трийсет години попълване на формуляри за шумни съседи и пиянски побоища, ранно пенсиониране и привилегията да гърмиш във въздуха със законно притежаван пистолет, когато с роднините се съберете на запой – не, благодаря.

Но аз все пак обичам да разглеждам хората. Интересувам се от тях. В стария салон беше достатъчно да хвърля един поглед на някоя нова клиентка и веднага в ума ми изникваше представа за нея. Дебело момиче с червено лице, пламнал от срам поглед, гъста руса коса, хваната на непохватен кок. Очевидно се опитва да отслабне за абитуриентския си бал. Млада жена с безмилостно опъната конска опашка, лоша кожа и сухо, кипящо от енергия тяло: типичната спортистка. Не тренира от суета, а заради усещането – горещината, която плъзва по мускулите по време на тренировката (между другото това се дължи на допамина, който отделяме при физическо натоварване) и онази опияняваща безтегловност малко по-късно (това вече е господин серотонин). До спортистката виждам жена на средна възраст с безвъзвратно огънат гръбнак, отпуснати устни и наскоро боядисана яркочервена коса – стопроцентов скорошен развод. Сменете си прическата, запишете се на групов спорт, четете литература за самопомощ; в никакъв случай не си взимайте котка, би добавила приятелката ми Лъки. Малко по-късно, в съблекалнята, хвърлям бърз поглед към сака ѝ, докато си събира багажа: прилежно сгънат потен анцуг, до него сивееща хавлия, а до нея книгата „Как да преодолеем раздялата“ от Силвия Някоя си. Тук аз се усмихвам – не защото се радвам на проблемите на горката жена, разбира се. Съчувствам ѝ от сърце. Просто е едно такова приятно усещане да се окажеш прав.

В Центъра обаче попадам на съвсем друга категория жени.

Всичките ми нови клиентки са еднакви – или ако не еднакви, то много подобни една на друга: слаби, красиви и богати. Няма дебелани, няма спортистки, няма скръбно отпуснати устни. Всички носят една и съща, почти непомръдваща маска: кожата им е опъната от филъри и ботокс, зъбите са искрящо бели, веждите са нарисувани, миглите са изкуствени и приличат на четки за зъби, залепени върху клепачите. Ако щете вярвайте, но не мога да позная коя на колко години е, а какво остава за всичко останало. Да. те са истински хора и съм убедена, че поне една от тях има изневеряващ съпруг или малък проблем с вечерния джин, или болезнен страх от самотата, от който нощем се свиваш на топка под чаршафите; просто нищо от това не може да се разбере заради всичките филъри.

Признавам, че това малко ме дразни.

Сигурно затова изобщо забелязах жената със сивата коса.

В стария салон не бих ѝ обърнала внимание. Тя не е от жените, които човек би забелязал от пръв поглед. Нито от втори, честно казано, а може би дори и от трети. И то не защото е грозна – всъщност, както по-късно осъзнах, тя е една от най-красивите жени, които съм виждала през живота си; просто някак не привлича вниманието. А ако една жена е висока и стройна, има най-гладката кожа на света и ухае на райска градина, то е трудно да не привлече вниманието. Тя обаче успява. Посивялата коса, която не намира за нужно да боядисва. Липсата на грим. Нелепите дрехи. Слънчевите петна по лицето. Всички дребни подробности, които се наслагваха една върху друга и които така и не успявах да свържа в убедителна картина. Всъщност въпросната жена (по-късно разбрах, че се казва Ана) не привлича вниманието толкова успешно, че в началото бях убедена, че го прави нарочно. После изоставих и тази идея: не беше толкова просто.

>>

След всеки час по пилатес в съблекалните се разиграва една и съща батална сцена. В мига, в който извикам „Това беше всичко!“ от моята платформа, клиентките грабват шалтетата и бутилките вода и хукват към широката врата в дъното, откъдето тъкмо влизат клиентките от групата след мен (зумба с колежката Таня): следва сблъсък на осемдесет жени пред портала. Аз изчаквам блъсканицата да мине и влизам в съблекалнята, където вече цари разгорещена надпревара за места по пейките, пред мивките, пред тоалетната и, естествено, при душовете. Имаме цели шест кабинки (в стария салон бяха две) и въпреки това десет минути след всеки час пред тях се извива опашка от жени. Стиснали хавлии и тоалетни чантички, те чакат да се освободи заветното място и междувременно се оглеждат една друга пестеливо, но критично, както само жените умеят: хубави крака, скъпа, но ако имах такива паласки, щях да се застрелям. Тези гърди са правени при Денчев, нали? Той ги прави такива като топки. Ако някоя се застои под душа, от опашката пъшкат и въртят очи: в крайна сметка всички бързаме, нали, миличка? Женските мисли подскачат из банята, а през това време аз се размотавам наоколо – усмихвам се наляво и надясно, прибирам се в треньорската стаичка, пак излизам, чакам ред за тоалетната или проверявам дали в диспенсърите има достатъчно вода. Не че това ми влиза в работата. Просто не обичам да седя на дивана и да си превъртам телефона, което е любимо занимание на повечето хора.

И още на втората седмица в Центъра забелязвам тази Ана.

Сред околната суматоха тя застава пред шкафчето си, без изобщо да бърза, и се съблича чисто гола. Сгъва си трикото и го прибира в торбичка. После вади от сака си една четка, голяма колкото длан, с гъсти жълтеникави косми – мисля, че се води четка за баня – и започва изключително старателно да изчетква тялото си. Започва от глезените и стига до бедрата, после започва от китките и стига до рамената, после изчетква гърдите и корема си с кръгообразни движения, от което кожата ѝ се зачервява, и грациозно се извива настрани, за да изчетка и гърба си. Когато приключи с това озадачаващо занимание, тя прибира четката си в друга торбичка, вади хавлия и голям тоалетен несесер и тържествено се отправя към банята.

Тук трябва да кажа, че Ана е висока и дългокрака. Тялото ѝ е практически съвършено –няма нито една гънка, нито една стрия, нито помен от целулит или бръчки. Гърдите ѝ са като на девойка и са съвсем истински. По шията ѝ едва са се появили първите тънки бръчици, които при повечето жени са налични още на двайсет и пет – но тя трябва да е поне десет години по-възрастна, ако се съди по съвсем посивялата коса. Лицето ѝ е много красиво: благословена е с високи скули и онези леко индиански черти, които сякаш никога не остаряват. Кожата ѝ е съвършено гладка. Няма нито една пъпка, нито една пора, но за сметка на това има две огромни слънчеви петна – едно на челото и едно над горната устна. Второто, забележете, изглежда като половината мустак на Вие-знаете-кого и я загрозява ужасно. На Първия етаж ще го елиминират срещу една-две хилядарки, но тя не му обръща никакво внимание. Дори не го прикрива с фон дьо тен.

Не обръща внимание и на цвета на косата си. Някога тъмнокестенява, но вече доста прошарена, тази коса има кално-сивия цвят на ноемврийска утрин. Нищо ново под слънцето – много жени, особено тъмнокосите, се сблъскват с посивелите слепоочия още преди тридесет и петия си рожден ден. Аз например от две години ходя всеки Божи месец при моята фризьорка и приятелка Ива, която съумява да боядиса само прошарените места: кичури, казва тя. Парите, които давам за кичури, на годишна база се равняват на три нощувки на морето в прилична самостоятелна квартира – тоест това е едно досадно и скъпо занимание, но просто няма как. А аз дори не съм толкова суетна. Не повече от всяка друга независима градска жена в началото на трийсетте.

Не знам дали сте чели „Мълчанието на агнетата“, но там има една сцена, в която Кларис Старлинг претърсва стаята на сенаторската дъщеря и в едно от чекмеджетата намира хартия за опаковане на подаръци. Напипа сред шарената хартия един лист, който несъмнено бе по-плътен от останалите, пише г-н Харис; подмина го, после се върна към него. Беше обучена да търси отклонения от обичайното, затова го измъкна.

Запомнила съм този момент доста ярко, както виждате, и мога да ви кажа, че може да не съм Кларис Старлинг, но имам набито око за отклоненията от обичайното. Просто така съм родена. Така че се мръщя и опитвам да разбера какво точно в тази жена ме обърква. Сивата коса и петната по лицето не отговарят на нито един стандарт на Центъра за Здраве и Красота; това, да кажем, не е толкова необичайно. Възможно е да е някаква спортистка, която обича да тонизира мускулите си и така нататък. Просто е по-богата и ѝ харесва да тренира сред лъскавия хром и финиковите палми в Центъра. Освен това, забелязвам веднага, носи брачна халка – всъщност това е единственото бижу, което носи – съответно животът ѝ не се върти около лова на мъже; какво облекчение. Но защо тогава отделя четвърт час, за да полира тялото си с тази жълтеникава четка?

И така, от пет минути се въртя около умивалника и се правя, че си мия ръцете, а междувременно хвърлям по някой бърз поглед към банята.

Ана никога не бърза. Къпе се само в най-крайната кабинка и ако първо се освободи някоя от другите, тя я отстъпва с учтива усмивка на следващата жена на опашката – ако изобщо има следваща жена, защото Ана обикновено е последна. Къпането ѝ е цял ритуал, при който употребява поне пет различни шишета за тялото и още пет за косата. Да, тази коса може да е сива и съответно да няма никакъв блясък, но въпреки това Ана щедро я маже с маски и балсами; същото прави за тялото и накрая за лицето. Накрая прибира десетте си ухаещи шишета и се отправя обратно към съблекалнята. Там подрежда върху пейката нови пет шишета, до тях вдига крак, достоен за гръцка богиня, и започва да втрива поредица от масла и лосиони в кожата си: започва от глезените и стига до бедрата, после започва от китките и стига до рамената, и така нататък. Ако напипа някоя неравност, се мръщи и започва да оглежда проблема. Може би е косъм? Тя оставя мазилото, вади от чантата несесерче с малка пинсета и отстранява косъма. Ако е пъпка, нещата са по-сложни. Отново се вадят несесери. Пъпката се поръсва с пудра. После се покрива с пластир.

Шмугвам се в треньорската стаичка и започвам да се цупя на отражението си в огледалото. Що за жена, питам се, ще посвети пет минути на някаква пъпка под коляното, а няма дори да сложи малко грим върху петната по лицето си или да си боядиса косата?

Разбира се, съществува и безспорният аргумент, че не ми влиза в работата кой как живее живота си.

– Не, няма как да ги пуснем един след друг, това са твърде подобни концепции…

Излизам пак в съблекалнята. Ана говори по телефона, като при това се разхожда чисто гола напред-назад, без ни най-малко да се смущава. Гласът ѝ е тих, но плътен и мелодичен, дори леко школуван. Може би е певица? Със сигурност няма вид на човек от шоубизнеса. Но какво знаем ние, простосмъртните, за хората от шоубизнеса? Може би се гримира и си слага перука за участия, а през останалото време се движи инкогнито. Може да е радиоводеща. На никого не му пука как изглеждат радиоводещите. Може да е дубльорка в телевизията. Може…

– Благодаря. Да, разбира се, да. До утре.

Тя затваря и вдига поглед: без да се усетя, съм зяпнала право в нея. Става ми ужасно неудобно. Тя обаче се усмихва: изглежда много приятна жена и има хубава, искрена усмивка. Зъбите ѝ са равни и лъскави, но една идея по-жълти, отколкото е прието в Центъра. Тук всяка уважаваща себе си жена, клиентка или персонал, от рецепционистката Вики до управителката Галя, има порцеланови фасети в неповторимо холивудско бяло.

Междувременно останалите клиентки, отдавна изкъпани и облечени, водят битка за огледалата. Въоръжени с четки, сешоари и несесери за грим, те нанасят последните щрихи по така внимателно поддържаните си глави: чупливите коси трябва да бъдат изправени, правите коси – начупени, веждите нарисувани, устните очертани. Ана никога не се присъединява към това занимание: тя тепърва се облича. Първо вади парфюм, който струва половината ми заплата, при това всеки път различен. След него вади бельо, което изглежда копринено и струва другата половината от заплатата ми. Прокарва ръце по тялото си, за да се увери, че се е излъскала като седеф. Всяко нейно движение около шкафчето е някакво свещенодействие пред Богинята на красотата.

Нещо не се връзва, единодушно казаха всички федерални агенти и профайлъри в главата ми.

В крайна сметка Ана се облича: тук нещата са истински кошмар. Дрехите ѝ са скъпи и грозни, а ако случайно не са грозни, не ѝ отиват. Носи предимно рокли – безформени, в бозави цветове, сиви или бежови, понякога черни, които я състаряват с още десет години над десетте, които дължи на небоядисаната коса. Понякога обаче, противно на всяка логика, вади от шкафчето си нещо абсурдно – копринена туника с десен на кухненска мушама, яркочервен панталон с идиотски ластик, който прави съвършеният ѝ задник да изглежда като кашон. Мъчение за очите. Моден сюрреализъм. Човек би предположил, че в дома си има килер, пълен с коприна на Макс Мара и сатен на Гучи, от който просто вади каквото ѝ попадне, без да светне лампата.

Както вече казах, доста е трудно да забележиш Ана. Но след като веднъж е привлякла вниманието ми, я виждам тук и там: тя е в Центъра почти всеки следобед. Всяка сряда и петък от два часа идва на моя пилатес. В понеделник и четвъртък я виждам в лявото крило, където са сауните и масажните зали. След седмица вече знам, че кара малко зелено Мицубиши, с което понякога си тръгва, а друг път само оставя сака си на задната седалка и продължава пеш към парка. Върви спокойно, с високо вдигната глава, пъхнала ръце в джобовете (ако има джобове), сякаш няма едничка грижа на света насред работния следобед. Как минават дните ѝ? Нищо в този график не предполага да работи от девет до шест, ако приемем, че е успешна адвокатка или директор в някоя Корпорация. Няма вид на степфордската съпруга на такъв адвокат или директор в Корпорация. Жената има собствени пари – тези неща се усещат, нали знаете. Може би е богата наследница? Има успешна свободна професия? Нещо, свързано с изкуствата? Там посивялата коса сигурно минава за модерна.

– Легнете на една страна, свийте десния крак и изпънете левия – говоря аз, подпирам глава на лакът и изпъвам левия крак. Умът ми подскача тук и там, и – между сметката за ток, часа за кичури при Ива, новия сериал на Нетфликс и всичко останало – постоянно се връща към по-твърдото листче, пъхнато между останалите.

След тренировката се прибирам в треньорската стаичка, но оставям вратата към съблекалнята открехната и се въртя около пролуката като нетърпелива мишка. Останалите клиентки отдавна са си тръгнали, а Ана навлича поредната шумоляща копринена рокля в размер шест пъти по-голям от нужния, подбрана специално, за да прикрие по-голямата част от прекрасното ѝ тяло. После събира всичките си несесери, масла и бутилки. Когато най-после опакова всичко, тя мята сака на рамото си и излиза. Никога не се гримира. Никога не носи бижута. Не хвърля дори най-бегъл поглед към огледалото: кълна се, че това е единствената жена, която съм виждала през целия си живот, способна да подмине огледало, сякаш е празна стена. Тя излиза от съблекалнята като фрегата и след миг върви по коридора – висока жена с прошарена коса и безформена кафеникава рокля, от онези, които просто попадат в периферното зрение и очите веднага отскачат встрани. Да, след едночасовото си четкане, къпане, мазане и парфюмиране, Ана си тръгва от най-скъпия Център за Здраве и Красота в града като безформен силует, като петно в пейзажа: никога не бихте ѝ обърнали внимание.

>>

В четвъртък (този ден Ана не идва на пилатес) пристигам в Центъра цял час по-рано от първата си тренировка.

– Спряха ни тока – лъжа рецепционистката Вики, докато се настанявам на високото столче срещу нея. – Не мога да си пусна едно кафе у нас, не мога да си пусна телевизора, нищо.

Аз изобщо нямам телевизор, но Вики няма как да знае това. Просто си лъжа и не изпитвам капка угризения. Всеки федерален агент умее да лъже по команда. Това е част от работата им.

– Колко гадно – Вики смръщва нарисуваните си вежди и ми пуска едно дълго кафе от машината.

Говорим си известно време за тока, който не само е скъп, но и постоянно спира; за безобразните цени на наемите; за някакъв малоумник, който блъснал жена върху релсите на метрото; за щастие (и по чудо), жената оцеляла. Няколко пъти ни прекъсват клиентки. Вики записва часове за мезотерапия, масаж и кондиционно трениране, зарежда абонаментни карти и продава прясно изцеден сок в огромни лъскави чаши, които излъчват рекламен дух на здраве и вечна младост. Всъщност този сок пристига сутрин в най-смрадливия и раздрънкан камион, който можете да си представите, в огромни пластмасови туби, които се съмнявам някой на борсата да мие изобщо. За сметка на това разносвачът (наричам го Мазния Марио) има зализана прическа, гъсти татуировки и модерна черна брадичка. Поради това му е разрешено да се размотава покрай Вики, да спира за едно бързо кафе на бара и да ѝ пуска мазни усмивки, докато междувременно оглежда задника на всяка минаваща клиентка.

– Индивидуална програма при Наталия е чудесен избор – обяснява Вики, клиентката си тръгва доволна и пак оставаме сами.

Отпивам от кафето, вадя от чантата си слънчевите очила и ги слагам на бара. Това са едни слънчеви очила на Калвин Клайн, които намерих в метрото преди година-две. Сами по себе си са хубави, но не ми отиват. Не отиват и на приятелката ми Лъки. Затова ги прибрах. Понякога пазя неща, без да знам защо. Може да влязат в работа, мисля си аз.

– Намерих ги под една от пейките горе – обяснявам. – Чудех се дали не са на тази жена, която идва от два, тази… Не ѝ знам името. Висока, с такава дълга коса. Леко сива – уточнявам аз, като същевременно показвам търсената дължина на косата. Веждите на Вики излитат нагоре.

– О, Ана! – казва тя. От тона ѝ става ясно, че Ана отдавна е свой човек тук. После се мръщи срещу очилата. Сигурна съм, че на мига отчита микроскопичното олющване на рамката до надписа, както и тригодишния модел. – Не, няма как да са нейни.

Тя хваща очилата с два пръста, все едно са някакъв гнусен предмет, например използвана клечка за зъби, и ги оставя на рафта за забравени вещи зад бара. Жените, които са свои хора в Центъра, подразбира се от жеста ѝ, могат да си позволят къде по-хубави очила от смотания Калвин Клайн. Тези жени носят например Шанел или Макс Мара. Ако боята от дръжката случайно се излющи, те погнусено хвърлят очилата право в кошчето. Или може би ги предлагат на прислугата си. Вики е около двайсет и пет годишна и съм сигурна, че по-скоро би умряла, отколкото да се покаже навън с този вехт Калвин Клайн.

– Та тази… Ана? – подхващам пак. – Знаеш ли, много ми е позната отнякъде, доста е характерна, нали?

Вики усилено кима. Думата явно ѝ харесва.

– Да не беше една актриса, струва ми се, че играеше в онзи филм по Нова… Онзи филм… – щракам с пръсти. – Изхвърча ми от главата…

Вики се смее. Ана да е актриса? Естествено, че не е актриса.

– Не, тя е, ъъъ… програмен директор? Нещо такова. Мисля, че е голяма клечка. Но е много приятна жена.

На свой ред кимам усилено, за да покажа, че и според мен е много приятна жена, а също така и колко съм ангажирана в разговора: както можете да се досетите, в Центъра клюките вървят като топъл хляб. Поискайте и ще ви бъде дадено.

– Тя идва от години. Преди ти да дойдеш, идваше при Весела, но освен това два пъти седмично има кондиционно трениране с Пламен, после прави сауна…

Тук Вики включва в автоматичен режим и започва да изброява услугите, които предоставяме на Ана, като някакъв говорещ каталог.

– …радиочестотен лифтинг и мезотерапия на лице и шия през зимата, но най-вече е клиентка на Мишо – тържествено приключва тя.

Тук намирам обяснение за съвършеното тяло на Ана. Мишо е Кралят на масажите. Той е едър като мечка, мълчалив като риба и струва адски скъпо. Клиентките го обожават; персоналът, или поне аз, дори не могат да си го позволят.

– Браво на Мишо – казвам аз. Похвалата е съвсем искрена. – Тази жена изглежда страхотно. Не съм виждала такива крака и на манекенките. Просто е една от най-добрите в групата…

Не че да си добър в пилатес група изобщо означава нещо; просто пред колегите в Центъра е прието да се поддържа постоянен дух на бодър ентусиазъм. Вики в същия дух кима, сякаш изобщо ѝ пука за краката на някаква Ана от Центъра.

– О, тя се поддържа много добре – нарисуваните вежди многозначително излитат нагоре; със същия успех можеше просто да каже о, тя е бъкана с пари, макар че това отдавна ми е ясно. – Миналата година ѝ правихме лазерно премахване на две брадавички, които според доктор Гелева били направо миниатюрни. На гърба и над ключицата. Тя е истински перфекционист.

Иска ми се да изтърся, че ако беше истински перфекционист, щеше първо да се погрижи за косата си и после за някакви брадавички. Но това би било твърде грубо. В Центъра, естествено, сме винаги усмихнати и преливаме от любезност.

– Много интересна жена, между другото. – Вики продължава да излива информация. – Веднъж ми разказваше, че става в четири часа всяка сутрин. В пет трябва да е в студиото, представяш ли си? Ако трябва да стана в четири, ще убия някого.

Ентусиазирано кимам и бърча чело, за да покажа, че и аз ще убия някого, и точно в този стратегически момент страничната врата се отваря и влиза Мазния Марио, мъжествено преметнал на рамо туба прясно изцеден сок. Той смига на Вики, която замръзва с отворена уста, и веднага се мушва в склада. Вики трескаво рови в чантичката си, вади червило и ми обръща гръб, защото спешно ѝ трябва голямото огледало зад бара. Сигурно нямам и минута.

– Тя е омъжена, нали? – казвам с хладнокръвието на федерален агент и отпивам от кафето.

– О, да. Те работят заедно, между другото – Вики прибира червилото и си оправя косата. – Той беше нещо като… Звуков директор?

– Тонрежисьор? – предполагам аз.

– Нещо подобно. Понякога ги засичам в парка следобед. – Вики се обръща към мен, окръглила вежди, за да подчертае важността на думите си. – Адски е красив. Той…

И тук Марио се изнизва от склада, навил ръкави над татуираните си бицепси, и се приближава с мазната си усмивка. Вики млъква насред изречението. На мига забравя за Ана, за мен, за рецепцията си и за всичко останало. Слепоочията ѝ се изпотяват. Ушите ѝ се изчервяват, а може би също и бузите, но те са плътно намазани с луксозен фон дьо тен и това няма как да се разбере. Въздухът около рецепцията се сгъстява от адреналин, окситоцин, феромони и специфични невротрансмитери: добрата стара биохимия на физическото привличане.

И тъй като това са си техните феромони и невротрансмитери, и освен това е ясно, че днес няма да разбера нищо повече, аз си взимам кафето и тихо се изнизвам нагоре по стълбите.

>>

На другия ден стоя на прозореца на треньорската стаичка и гледам паркинга: Ана върви към колата си, оставя сака на задната седалка и продължава покрай Центъра в посока към парка. От другата страна на улицата подканващо примигва табелата на салон „Делириум“, който е възможно най-скъпият Салон за красота в града, но Ана със сигурност може да си го позволи. За броени часове – и срещу цената на само един-единствен от безбройните ѝ парфюми – ще я превърнат в най-красивата жена в целия квартал. Две флакончета боя за коса. Малко грим върху петната. Червило. Тесни дънки или рокля по тялото. Кълна се, че двайсетгодишните момичета ще ѝ завиждат. Ана е много красива жена и със сигурност го знае. Ако беше грозна, всичко щеше да е от ясно по-ясно. Някои жени просто са си грозни. При тях не става и с пари.

Въздишам като профайлър, стигнал до задънена улица.

Имам ограничен достъп до базата данни на Центъра, за да сверявам дали правилно осчетоводяват платежните ми фишове – правата на служителя, нали се сещате. Освен основната заплата получавам и добавки за всяка реална клиентка. Това трябва да ме стимулира да се подмазвам на всички по всякакъв начин. Но не мога да отворя медицинското ѝ досие например, нито да видя номера на банковата ѝ карта и подобни чувствителни данни. Разбрах само възрастта ѝ: трийсет и девет.

В крайна сметка, след известно сумтене и отлагане, забивам нос в телефона. Отдавна искам да проверя каква всъщност е целта на това маниакално изчеткване на кожата, освен че явно я поддържа гладка като стъкло. С няколко опита налучквам правилните думи: сухо четкане.

Какво е сухото четкане? Сухото четкане, според първата статия, ексфолира кожата, спомага за борбата с целулита и стимулира лимфната система. Намирам по-подробна статия: сухото четкане можело съществено да помогне при лимфедем. Тук прескачам в някакъв форум, където има изписани седемдесет и шест страници по въпроса. Трийсет и пет годишна жена твърди, че се е излекувала от лупус посредством сухо четкане, за което други жени яростно я нападат. Трябва ли публикуването на непроверени медицински твърдения да бъде квалифицирано като престъпление? Дискусията се измества, затварям форума и хвърлям телефона на дивана. Повторете, моля: лупус? Лимфедем? Възможно ли е да е толкова просто? Жената е болна. Има автоимунно заболяване. Може би дори рак. Не си боядисва косата, защото химикалите ще я увредят. Има алергия към къна. Чувствителен скалп. Атопична кожа. Имунните ѝ клетки атакуват собствените ѝ тъкани.

Но какво общо има това с липсата на грим или с нелепите дрехи?

Няма нищо общо. Отпускам се назад и разтривам слепоочия. Определено съм започнала да из-кук-вам. Ана пращи от здраве и това се вижда от стойката ѝ, от съсредоточеното свиване и отпускане на стройните крака, от вирнатата брадичка, с която чака за последната кабинка в банята. Какъв лимфедем? Хората с лимфедем едва ходят.

Вече съм почти убедена, че ако някой в цялата история има проблем, това съм аз. Със сигурност ще чуя същото и от приятелката ми Лъки, с която ще се видя утре вечер. С Лъки поддържаме здравословната идея, че е напълно допустимо веднъж на две седмици човек да се натъпче с китайска храна или пица, а после да изпие съответното количество вино за добро настроение. Ще използвам виното и доброто настроение, за да разкажа всичко на Лъки, а тя по всяка вероятност ще ме обяви за чисто луда и веднага ще ме прати в зоомагазина за куче.

– Още ли си тук?

Колежката Таня, потна и зачервена, е приключила със зумбата и дори няма да се къпе – скача в колата и си отива право у дома, където ще се оправи на спокойствие. Тя мята широка тениска направо върху трикото и започва да си събира багажа. Сигурно цял живот е мечтала да стане точно това, което е. Сигурно иска просто да се изкъпе и да се опъне на дивана пред Нетфликс, доволна от изминалия ден. Едва ли има капка усет за отклоненията от обичайното. Едва ли има каквато и да е представа за която и да е от клиентките си. Такива хора обикновено си живеят чудесно.

>>

– Мили Боже! – вика Лъки и се залива от смях. – Представям си те как дебнеш зад ъгъла и следиш някаква клиентка, която, разбираш ли, не си боядисва косата. Като скапаната Амели Пулен!

Аз очаквах това, затова търпеливо чакам Лъки да ми се присмее хубаво, преди да започна да я убеждавам отново.

– Следиш я в банята? – продължава Лъки. – Сериозно?! В нормалните държави това минава за сексуално посегателство, мацка!

– Добре че не живеем в нормална държава – казвам аз.

Пием за това. Вече сме на втората бутилка. Лъки пие повече от мен, защото, както самата тя обявява с известна гордост, работи под стрес, но и аз гледам да не изоставам.

– Ако я видиш, ще разбереш – започвам отново. – Няма жена, която да не може да съобрази колко я състарява да си носи така косата. Или този ужасен мустак…

– Разбрах за мустака. Сто пъти го каза. И какво от това? На някои жени просто не им пука как изглеждат, мила. Приеми го. Лично аз им свалям шапка…

– Но на нея ѝ пука, не разбираш ли? – размахвам ръце. – Ако не ѝ пука как изглежда, ще дава ли по хилядарка на месец за масаж и още толкова за кондиционно трениране? Дори не слагам пилатеса в сметката. Той е за гъвкавост. Мезотерапии, някакъв не знам какъв си лифтинг, премахване на брадавици. Сигурно оставя по три хилядарки в шибания Център всеки месец! – Когато не съм на работа, бодрият ентусиазъм бива заменен от работнически плам. – Кажи ми, че не е странно.

– Може би е странно – казва Лъки. Предпазливостта ѝ ме ядосва.

– По десет минути си оглежда краката, да не би случайно да има изникнал косъм някъде, но не си боядисва косата и не си слага червило – продължавам да се паля аз. – И се облича с някакви бабешки ризи или с рокли, които я правят да прилича на чувал. А жената има страхотно тяло.

Лъки вдига рамене.

– Може би просто няма вкус – казва тя. – Пълно е с жени с много пари и без никакъв вкус. Само виж Риана.

Смеем се и си наливаме още вино, но веднага след това се връщам обратно на въпроса.

– Кажи ми, лично ти кое ще направиш първо: ще си боядисаш косата или ще платиш хилядарка за някакви смотани брадавици? – упорствам аз. – Не звучи, нали?

Пак размахвам ръце.

– Хммм – проточва Лъки. – Да, наистина не звучи.

– Виждаш ли? Аз няма да си въобразявам, че нещо е странно, ако то не е, нали знаеш.

Лъки се мръщи, кима и издухва голям облак дим, като учтиво вирва глава нагоре, за да не е право в лицето ми. Очите ми и без това вече сълзят, но прощавам на Лъки, защото ми е приятелка. Точно така се запознахме: малка група квартални хлапета, събрани около кутия цигари, задигнати от нечий родител. Не бяхме пушили никога преди и кашляхме като за световно. Аз никога повече не запалих цигара, а Лъки до ден-днешен пуши по кутия на ден.

– Добре, да помислим – жизнерадостно обявява тя. – Какво имаш дотук?

Свивам пръсти и изреждам какво имам дотук, като наблягам не безобразните цени на Мишо, на коприненото бельо и на скъпите парфюми. Тук Лъки веднага се оживява: тя обожава парфюми. Във всеки един момент има поне петдесет парфюма. Купува ги, после ги продава или разменя с други жени, после си купува нови. Винаги ме кара да мириша новите ѝ парфюми и цени честното мнение. Има и такива жени. Изброявам някои от шишетата, които познавам от размотаването из парфюмериите – не че някога бих изръсила подобна сума за парфюм – Тициана Теренци, Амуаж и разни такива.

– О, това са добри парфюми – постановява Лъки и отпива юнашка глътка. – Скъпички са, да ти кажа. Трябва да си истински ценител, за да си вземеш такова нещо.

– Доколкото схващам, жената си има пари – обяснявам аз. – Програмен директор, което не знам точно какво значи, но явно е голяма клечка…

– Къде това? В телевизията? В радиото?

– Не разбрах – казвам и ругая Мазния Марио. – Но аз подозирах, че има нещо общо с медиите, заради гласа, нали разбираш. Има особен глас. Много звучен.

Гордея се с дедуктивните си способности. Лъки сумти и си налива поредна чаша вино, а аз продължавам да обяснявам. Известно време посвещавам на странния ритуал с четката.

– Звучи ужасно – казва Лъки. – Не я ли боли?

– Чак пък да я боли – казвам. – Просто много се суети около кожата си. Ако я видиш само как се върти и се тревожи заради някаква пъпка…

– Това звучи като някаква обсесия – Лъки кима сама на себе си. – Твоята клиентка може просто да не е добре с главата.

– Изглежда ми съвсем нормална – казвам. – Дори е много приятна жена.

– Ами тогава наистина не разбирам какъв ти е проблемът, мацка.

– Ако я видиш, ще разбереш – казвам отново. После се сещам нещо. – Знаеш ли, в един сериал имаше един убиец, който правеше нещо подобно. Бръснеше си главата и тялото, ама навсякъде, и после се изчеткваше с една подобна четка. За да не остави ДНК на местопрестъплението. Епителни клетки – уточнявам. Лъки избухва в смях. – Само казвам!

Лъки пак ми се смее и само дето не тупа по масата от смях.

– А ти напиши роман, мацка – съветва ме тя. – Убийцата със сивите коси!

– Ето, виждаш ли? – казвам. – Дори заглавието звучи скучно.

Лъки цъка с език полусъчувствено, полуподигравателно. Правя се, че не я виждам, наливам си вино и продължавам с наличната информация, която се изчерпва до две неща: зеленото Мицубиши и съпругът – звуков директор.

– Ето ти обяснението – веднага казва Лъки. – С това трябваше да започнеш, по дяволите, не да ми губиш времето с някакви Теренци! Жената си има мъж, дори работят заедно, има си кариера, изобщо не ѝ се занимава с балеаж и маникюри. Постигнала е вътрешна хармония…

– Познавам много жени, които са постигнали вътрешна хармония, без да се състаряват с десет години заради едната боя за коса…

– Стига с тая коса! Това е една най-нормална жена с нормални приоритети и мъжът ѝ си я обича с точно такава коса, каквото си е, и без грим. Всичко е кристално ясно, Шерлок. – Лъки разтваря ръце, за да покаже всичко, но тъй като е забравила, че държи чаша, изплисква виното по масата, върху чаените свещички и най-вече в чинията с кашкавалчета, които вече не ядем, защото преди всичко се натъпкахме с китайска храна. – Мамка му!

Аз се смея. Попиваме виното, изхвърляме кашкавала и си наливаме вино за пореден път.

– Впрочем пак няма логика – започвам отново. Лъки пуфти и върти очи към тавана. – Защото Вики каза, че звуковият директор бил, цитирам: адски красив. Не че нейният вкус е някакъв критерий, но все пак няма да го каже ей така, нали се сещаш? Е, ако един мъж е адски красив, няма ли да иска жена му поне да си боядиса косата, за да не стои до него такава прошарена и с тия грозни дрехи, а? Няма ли да ѝ каже слушай, миличка, щом тъй или иначе харчиш четирицифрена сума за външния си вид, защо поне…

– Не му пука – заявява Лъки. – Въобще не ѝ обръща внимание. Сигурно ѝ изневерява от сутрин до вечер.

– Добре, Шерлок, преди две минути каза точно обратното…

– Откъде да знам, по дяволите? – Лъки започва да се изнервя. – Може да ѝ изневерява, може да не ѝ изневерява. Може да прилича на майка му. Може да е с нея заради парите ѝ. Всичко може! Въпросът е защо ти си се вманиачила по някаква абсолютно непозната, мила.

– Защото е странно…

– И да е странно, какво? – Лъки пак издухва облак дим. – Някои неща са странни, някои само изглеждат странни, какво значение има за теб? Гледай себе си, мацка. Защо се занимаваш с глупости?

– Защото всеки трябва да се вмести в някаква картина, Лъки! – викам аз. – Защото нищо не е случайно, защото за всичко си има причина! Всички сме част от голямата картина…

Вече съм спряла да броя чашите и започвам да се вдъхновявам, но на Лъки такива не ѝ минават.

– Каква голяма картина, за Бога? – пита тя и забучва цигарата в пепелника. – Няма никаква картина. Просто си започнала да изкукваш, мацка. Привиждат ти се някакви работи. Сигурно е от възрастта – тя въздиша, все едно не е половин година по-голяма от мен. – Време ти е да си завъдиш някакъв мъж и деца, нали се сещаш. На твое място отивам в първия зоомагазин и си взимам едно куче.

Е, стигнахме и дотук. Според Лъки всяка независима градска жена в началото на трийсетте, която започне да изкуква, трябва веднага да си вземе куче. Разхождането на кучета било най-бързият начин да срещнеш сума ти мъже, казва тя; голяма част от тях били свободни и съвсем приемливи. Когато възразя, че след трийсетте години „свободни“ и „съвсем приемливи“ са две взаимоизключващи се понятия, тя веднага ми дава за пример поне три свои познати, които са се обзавели със съвсем свестни мъже броени месеци след като са си купили куче.

Прехапвам устни. Иска ми се да ѝ кажа, че може би пък тя трябва да отиде в първия зоомагазин и да си вземе едно куче, защото в шкафа под мивката ѝ има единайсет празни бутилки от вино – преброих ги още преди час, когато изхвърлях опаковките от китайското. Но аз мога да си държа устата затворена.

– Просто в твоя Център започват да ти промиват мозъка, миличка – продължава тя.– По цял ден гледаш пластмасовите жени и си решила, че всяка мацка с пари си умира да виси при фризьора по два часа на ден. Само да ти направят заплатата над три бона и веднага хукваш за мигли, скули, брадичка и порцеланови фасети, които светят в тъмното. След някоя и друга година и ти ще станеш като тях – пророкува Лъки и щрака запалката.

– Никога! – викам аз с бодър ентусиазъм и пресушавам чашата.

– Ще станеш, ще станеш – продължава да ме плаши Лъки. Много ме дразни, когато започне да говори като майка ми. – Ще им паднеш в ръчичките. Ще се застоиш там, ще ти вдигнат заплатата и ще решиш, че е крайно време да си сложиш някой филър. Започва се с нещо дребно, например едни скули, и докато се усетиш, вече лягаш на масата, за да ти сложат четиристотин и двайсет кубика. Ще ти направят промоция, мацка. Ще ти дадат първите сто и петдесет безплатно…

– Гледай си работата. Аз не съм някаква кифла, която си отглежда тяло за инстаграм, Лъки, аз съм професионален спортист…

– И нереализирал се детектив…

– Федерален агент – поправям я.

Лъки пак си умира от смях.

– Вярно, че беше федерален агент!

– Много смешно – казвам кисело и посягам към бутилката. – А ти каква искаше да станеш, когато беше на единайсет, скъпа?

Лъки престава да се киска и хапе устни. Май не ѝ се иска да отговори, но в крайна сметка ще го направи, и при това ще каже истината. Лъки винаги казва истината. Затова я уважавам.

– Първата жена световен шампион във Формула 1 – обявява Лъки. – При мъжете имам предвид. Защото в женската щеше да е тясно за… за талант като мен.

Тук аз избухвам в смях. Лъки работи като данъчен консултант. Помага на хората да спестят ДДС и да изнесат проблемни части от печалбата си към безопасните островни правни системи. На работа носи черен втален костюм и чанта от крокодилска кожа.

– Наздраве – казвам аз и вдигам чашата.

– Наздраве – съгласява се Лъки и продължаваме да пием.

>>

В понеделник влача крака към Центъра, напълно лишена от бодър ентусиазъм.

Имах цяла неделя за борба с главоболието и схванатите колене: след трийсет пиенето на вино в събота вечер няма нищо общо с това преди трийсет, дори за професионален спортист като мен. Днес съм физически добре, но не и духом. Както се очакваше, Лъки се подигра с целия ми случай така, както само една най-добра приятелка може да го прави. А мога ви кажа, че Лъки понякога ме дразни – всъщност Лъки редовно ме дразни, – но почти винаги се оказва права. Също като майка ми. Очевидно аз съм само една независима градска жена, която разполага с твърде много свободно време и на която е крайно време да задвижи репродуктивните си процеси. Трябва да отида в първия зоомагазин и да си взема едно куче. Даже няма да ходя в зоомагазина, а до приюта – аз не съм Лъки с нейната космическа заплата и осемсантиметрови токчета, на която би отивал само френски булдог или италианска хрътка. Аз съм обикновено момиче. Ще си взема мило помиярче с големи кафяви очи и до два месеца ще съм се запознала с цяла дузина съвсем свестни мъже. Има ли нещо по-романтично от един мъж и една жена в началото на трийсетте, стиснали торбички в ранна утрин, вперили разнежен поглед в клечащите си кучета? Това е истинският живот, мацка, би казала Лъки; а аз от цели седмици си губя времето да разследвам една абсолютно непозната клиентка, която сигурно дори не знае името ми. Просто някаква си там жена, при това на пръв, на втори, ако не и на трети поглед съвършено безлична.

И – тъй като животът е измислен, за да се подиграва с нас – първото, което виждам, влизайки в лъскавата приемна, е Ана. Тя стърчи пред рецепцията с всичките си сто седемдесет и пет сантиметра и обсъжда нещо с Вики. Часът е дванайсет без десет, а Ана никога не идва от дванайсет – нито при мен, нито за нещо друго. Дванайсет е рано за нея. В работните дни още е в студиото, а в почивните сигурно си наваксва със съня.

Облечена е невъобразимо официално като за понеделник по обед – в дълга до петите рокля, като този път е избрала учудващо добър модел. Роклята е пристегната в кръста, а надолу пада на тежки дипли около дългите ѝ крака, с което прилича на разните нимфи и музи от древногръцките барелефи. Цветът, естествено, е ужасен: бяло-жълтеникав като петдесетгодишна нощница, извадена от раклата на баба ти. Косата вече е старателно прибрана на сплескания кок, нужен за тренировка по пилатес. Ана ми се усмихва любезно, благодари на Вики и тръгва нагоре по стълбите. Залепвам се за бара и кимам след сянката ѝ.

– Изглежда чудесно, нали? – мазно казвам аз. – Днес е подранила.

– О, да, тъкмо за това си говорихме – безгрижно започва Вики. – Днес имат годишнина с мъжа ѝ. Резервация за Чеф Мишкин. Романтичен обяд, страхотно, нали?

– За тях сигурно е вечеря – казвам. Вики примигва насреща ми. – Щом стават в четири сутринта – пояснявам. Вики схваща и започва да се смее.

– Двайсет години, представяш ли си? Толкова им се радвам.

– Двайсет? – Правя една бърза сметка и тук вече искрено се учудвам. – Та тя се е оженила веднага след училище.

– Да, гаджета от гимназията. Колко мило, нали?

– Прекрасно е – казвам с усмивка, достойна за Марио. Вики си поема дъх, за да изстреля следващата вълна информация, и в този момент звъни телефонът.

– Център за здраве и красота „Мерилин“, с какво да ви помогна? – чурулика тя, а аз имам само пет минути до началото на часа, така че поемам към Втория етаж, все така в лошо настроение. Ето, мисля си, докато обличам трикото: както винаги Лъки е права. Ана е една най-обикновена жена, която не си боядисва косата, и мъжът ѝ си я харесва точно такава, каквато е. Няма нищо загадъчно. Няма отклонения от обичайното. Някои хора наистина са заедно още от гимназията и си живеят щастливо, докато смъртта ги раздели – дори ако единият няма вкус за дрехи и така нататък. Може да не са на всеки ъгъл, но ги има. Всички познаваме такива.

– Приберете корема, вдигнете ръце към тавана и изпънете гърба… – автоматично говоря аз и се взирам някъде в тавана. Нарочно не гледам Ана. И без това не мога да я видя добре. В дванайсет винаги е пълно с клиентки заради обедните почивки. В залата има петдесет жени.

– Целта е да усетите разтягане по цялата дължина на гръбнака… Две… Три…

Разтягам, отпускам, умирам от скука. Затварям очи (издишайте и отпуснете мускулните групи една по една) и си представям, че се обаждам на Лъки. Тя седи в лъскав ресторант от типа на Чеф Мишкин и телефонът ѝ звъни насред деловия обяд с грузински инвеститор. Вдига и от другата страна чува напрегнат шепот: „Лъки, чуй, разбрах още нещо. С мъжа ѝ са заедно от двайсет години, представяш ли си? Оженили са се веднага след гимназията.“ „О, нима?“ – отговаря Лъки. – „Колко сладко. Сега ще спреш ли да ме занимаваш с маниите си, мацка, защото господинът срещу мен търси как да изпере няколко милиона приходи от грузинските макови полета, при това с минимум облагане?“

Часът най-после свършва и хуквам към стаичката си. Там се преобличам и известно време се цупя на отражението си в огледалото. После надничам през открехнатата врата. Битката за банята е в разгара си, а Ана, навела калносивата си коса над глезените, полира тялото си с проклетата четка.

Сресвам се и отивам до тоалетната. Ана вече стои накрая на опашката, вирнала брадичка, и чака за най-крайната кабинка. Пак се прибирам в стаичката. Вече минава един и половина; докато се усетя, следващият ми час ще започне. Виждам сянката ѝ през открехнатата врата и след минута до мен долита първият нежен аромат. Защо, по дяволите, тази жена е токова бавна? Нали има успешна кариера и е пълна с пари? Хората с успешна кариера винаги бързат нанякъде, нали така? В крайна сметка, след цяла вечност от мазане и ресане, Ана пак отваря вратата на шкафчето си и аз излизам в съблекалнята. Там започвам да се въртя около стенния сешоар, да натискам бутони и да клатя глава. Стенният сешоар изобщо не ми влиза в работата, но никой не ми обръща внимание. Ана вади поредния парфюм, който би хвърлил Лъки в екстаз, после коприненото бельо, после древногръцката рокля. Може би в деня на годишнината, преди срещата със съпруга красавец, тя най-после ще си сложи червило като нормалните жени или може би някакви сенки на очите? Нищо подобно. Тя за пореден път прокарва ръка по бедрата си, после по косата, от която се разлитат етерични молекули, готови да затворят своите хвърчащи във въздуха посестрими във феромонна клопка: явно много се харесва и е в отлично настроение. След минута вече е събрала всичките си дрехи и козметика. Излиза, без да се погледне в огледалото.

Връщам се в стаичката си и се залепвам за прозореца. Малкото зелено Мицубиши е пред една от колоните, които артистично обграждат целия Център и подпират Втория етаж. Ана оставя сака на задната седалка и продължава покрай северната стена на сградата: стълби за изкачване, малко вървене покрай колоните и след това алея, която плавно завива на изток и се влива в парка. А ако повървите няма и километър през парка и завиете на юг, ще стигнете точно до Чеф Мишкин. Поглеждам си часовника: два без петнайсет. Петнайсет минути до следващия ми час.

Грабвам маратонките, минавам през празната съблекалня, в коридора се обувам и бързам надолу по стълбите. Минавам покрай Вики; тя обслужва клиентка и изобщо не ми обръща внимание, но за всеки случай размахвам портмонето си, все едно съм тръгнала по някаква бърза работа, например до банкомата зад ъгъла. Минавам през главната врата със забързана, но все пак нормална походка, завивам надясно и хуквам с всичка сила.

Настигам Ана след няма и минута – имам здрави крака и белите ми дробове работят с оптималния си капацитет. Тя се е изкачила по стълбите и продължава покрай голямата сива стена, покрита с реклами, която удобно скрива от слабите, красиви и богати клиентки миризливия камион на Марио, нахвърляните прогнили палети и торбите боклук. Забавям крачка и гледам гърба ѝ – и без това знам къде отива. Тя стига до алеята и тръгва към парка, а аз се крия зад една от колоните (като Амели Пулен)  и я гледам как влиза в сянката на първите дъбове и завива надясно. Броя до трийсет и правя втори спринт, този път по-умерен. Отново я виждам и забавям ход. Ана върви на юг, аз вървя след нея с приятно разсеян вид, без да я изпускам от очи. Денят впрочем е прекрасен. Топло е, но не е горещо, въздухът е чист и мирише на окосена трева – чувам и бръмчащите косачки, за щастие – някъде далеч. Завиваме още веднъж, този път по алеята, която води до изкуственото езеро, и се моля да не се наложи да я следя чак до ресторанта, защото и без това практически съм закъсняла за следващия час. Ако бях нормален човек, щях да се обърна и да се затичам обратно. А и какво всъщност очаквам да видя?

Най-после вадя късмет: както си върви по алеята с походката на нимфа, Ана изведнъж завива настрани и тръгва право през най-близката поляна, грациозно подхванала дългата си рокля. Спирам и гледам след нея: там няма дървета, зад които да застана, нито хора, сред които да се скрия, ако случайно реши да погледне назад. Но тя не поглежда назад, а върви право към мъжа си. Знам, че е той, защото в другия край на поляната има само една пейка, на която седи само един мъж. От мястото си не мога да преценя дали е адски красив, но би могъл да бъде: във всеки случай не е нито дебел, нито плешив, а след определена възраст това е всичко, което можеш да искаш от външния вид на мъжете. Та той си седи на пейката и зяпа небето, Ана върви срещу него, подхванала роклята си, а аз съм поне на десет метра отзад и за пръв път, откакто тази жена привлече вниманието ми, започвам да разбирам – или по-точно не да разбирам, а да усещам необяснимата връзка между нея и околния свят. Вие може никога да не забележите Ана, но тя е тук: тревата расте и птичките пеят, Ана върви през поляната и от диплите на нейната рокля с цвят на вехта покривка се носи нежната песен на коприната, а лекият ветрец разнася спомена за нейния парфюм. Ана идва и това е ясно на птичките, на тревата, на вятъра и в крайна сметка на мъжа ѝ: макар че продължава да си зяпа небето, той изведнъж се усмихва и става. Аз напускам алеята и пристъпвам напред: една, две, пет крачки. Дърветата вече не ме скриват и стърча като стълб точно срещу него, но ми се струва, че това няма значение. Наистина е много красив мъж, висок и строен като нея, с гъста руса коса; миг преди да я прегърне, е обърнат право към мен и очите му минават някъде на метър над главата ми, празни като въртящата се лампа на фар. Той е сляп.

Те се хващат за ръце и тръгват към езерото, а аз губя още една скъпоценна минута, гледайки гърбовете им. По лицето ми се разлива глупава усмивка: естествено, че е сляп. Щях да се сетя и сама. Знаех го миг преди да го видя.

После се обръщам и хуквам обратно: тичам с всичка сила, летя като вятъра, въздухът свири в ушите ми, жлезите с вътрешна секреция изпомпват в кръвта нужните дози кортизол и допамин. Не знам дали ви е известно, че когато някакъв въпрос те е измъчвал дълго и най-после намериш решение, мозъкът се опиянява от серотонин, окситоцин и разнообразни феромони – също както когато си близо до някой, когото обичаш. Може би това е най-приятното усещане на света. Но какво мога да кажа аз по въпроса? Аз съм просто инструкторка по пилатес и нереализирал се федерален агент. При това закъснявам за тренировката от два часà. Нарочно не забавям спринта си дори на вратата, нахлувам в Центъра като вихър, хвърлям през рамо гузна усмивка към Вики и се втурвам по стълбите през четири стъпала, изпаднала в безтегловност от собствената си скорост. Часът е 14:06 и когато влитам в залата, прекъсвам недоволното мърморене на четиридесет жени, но дори това не може да свали глупавата усмивка от лицето ми.

– Здравейте, момичета! – викам в движение и скачам върху подиума си с един последен двуметров скок. – На три: едно, две…

Материалът Най-приятното усещане на света, от Явора Руменова (разказ) е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова

Мая Горчева

Фантастиката в днешния български роман:
мотиви, футуристични визии, наратив

През 1951 година ще си помисля, че съм написал един фантастичен разказ,
а всъщност съм изобразил една действителна случка […]

Х. Л. Борхес, „Другата смърт“[1]

Фантастичните сюжети са постоянен елемент на художествената словесност, който привлича широк читателски интерес. В днешната литературна продукция се обособяват няколко жанра на фантастиката (speculative fiction) в широкия диапазон между техно-футуристична научна фантастика, героически и хорър екшъни, алтернативна история, социално ангажирани утопии и дистопии до чисто фантазни сюжети с магически и митологични елементи. Всички те присъстват в днешното четене осезателно. Читателският интерес е във връзка с ритмичната издателска продукция в отделни поредици, като жанровите предпочитания предопределят дори самия профил на отделни издателства. Тази социология на читателските и издателските предпочитания води до разглеждането на жанра в различни срезове от жанровата специфика до анализ на публиките и рецепцията. Тук предложеното изследване разглежда ефектите от съжителството на жанровите форми и проникването на фантастични елементи в новия български роман извън строгия му жанров периметър. Толкова много станаха българските романи с фантастични сюжети или ненадейни фантастични отскоци от реалистичния ход, че те правят видима една нова тенденция. Цел на изследването е да се очертаят отделни творби и автори, които разкриват характерни елементи от тази нова симбиоза на жанровите схеми в конципирането на днешната българска литература.

Тази статия бе написана за конференция през май, 2019 г. Допълвана и доуточнявана оттогава, тя остава да кръжи около читателския ми опит от първите две десетилетия на ХХI век.

I. Новите български романи
провокират литературните критици
да говорят за фантастика

Завършените фикционални светове и стилистичната изпипаност на текстовете обърнаха внимание и на литературната критика и разбирането за нова тенденция намери място и в анализите или оперативните реакции. Изходната точка, която ще бъде въведение, ще е социално регистрираният актуален обрат в отношението на българската литературна критика към жанра. След като бе отпращана към жанровата литература, фантастиката завзе централни територии в конципирането на романовото повествование, а от друга страна, при романите, бележещи инвазията на фантастиката, доста от предполаганите клишета и форми на жанра липсват, за сметка на въдворяването на христоматийните образци на високата литература.

Жанрът научна фантастика отдавна е легитимиран като социокултурно явление, обект на интерес от авторитет като Пиер Бурдийо, който говори за нея в интервю от 1985 г., а след скорошния превод на този текст на български (Бурдийо 2012) би трябвало да е влязъл в порезрението и на българските критици. Най-малкото доколкото върви редом със социологията на книгата с измерими показатели в читателските интереси или книгоиздаването като тиражи, поредици, бестселъри, читателски групи… Ясно разпознаваем жанр, той неколкократно се появява в представителната за оценката на литературната продукция книга „Романология ли?“ от Младен Влашки (2014), но често пъти той се оказва в един ред със замръзнали в жанровото клише романи (приключенски, любовни, порнографски, криминални, трилъри и т.н.), смятани за масово и тривиално четиво. Тези романи, според наблюдателя, не влизат „в полезрението на литературната публичност“ (все пак – с вметка в скоби: „с едно изключение“), под което трябва да се разбира навярно, че като цяло те са в подразделението на неинтересната за литературната критика книжна продукция, откровено противопоставени на „високите“, разбирани като „иновативни, с високи хуманни послания“ (срв. Влашки 2014: 12, 23-24).

След излизането на книгата на Младен Влашки, събираща оперативни рецензии за нови заглавия, жанрът на научната фантастика бе изваден пред скоба, и то с авторитета на получените награди: „Роман на годината“ на фонд 13 века България за 2017 г. е „Последната територия“ на Момчил Николов, увенчан през същата година и с награда „Перото“ в категорията проза. През същата 2017 г. награда Хеликон получава романът „Другият сън“ на Владимир Полеганов. От друга страна, този пробив на фантастика влиза във фокуса на критическия интерес на водещ изследовател както в теорията на културата, така и в литературния анализ като Александър Кьосев.[2] Към спекулативната фикция води и прочитът на световната литература, който предложи Амелия Личева в книгата си с провокативното заглавие „Световен ли е „Нобел“?“ от 2019 г., в която като една от разпознаваемите ѝ черти посочва антиутопичното (Личева 2019: 162-163).

Мощна подкрепа на този интерес към смятаните за „декласирани продукции“ романи в жанровото писане даде завръщането към диаболизма в българската литературна история, смятан за предтеча на националната ни традиция в научната фантастика. В сборника „Гласовете на българския модернизъм“ (Гласовете… 2018) преобладават изследванията на млади и начеващи автори. Темата за диаболизма става своеобразна легитимация на едно ново поколение в литературната критика, привлечено от диаболизма като уникално национално в общоевропейския контекст направление (срв. наблюденията при Ковачев 2018: 29).

Съвременното възприемане на фантастиката и разделението между жанра и съществуващата представа за литература разглежда Владимир Полеганов (Полеганов 2019) – писателят, получил признание със скорошна литературна награда именно за роман от научно-фантастичния жанр[3], и същевременно докторант, т.е. университетски легитимиран изследовател – в интервю с Владислав Христов в свързания с фендъма литературен сайт „Сборище на трубадури“.[4] Писателят обръща внимание на това, че елементи от „странното“ използват всички „т.нар. литературни писатели“ и „реалистите“. Нещо повече, той смята, че вече не може да се говори за разделение, а има примери в книгоиздателската практика, които показват легитимирането на жанрове като фантастика или хорър. При все това той е убеден, че колкото разделението в социалната рецепция на жанровете изчезва, различията в подхода при конципирането на фикционалните светове остават.

От страната на писателите фантасти тази тенденция за проникване на елементи от фантастичното повествование в конструирането на днешната фикция проследява с имена на автори и текстове писателят Янчо Чолаков. Неговият „Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие“ е поместен в специализираното ежегодно издание на Дружеството на българските фантасти „ФантаSтика“ (Чолаков 2018). В максимално стегнатото изложение са щрихирани преображенията на жанра след 1989 г., посочени са автори и са характеризирани конспективно техни творби; очертана е и социалната среда с картата на издателствата и читателските клубове. Тенденцията за влизане на фантастиката в стандартната литературна норма авторът посочва от началото на новото столетие:

Постепенно все повече фантасмагорични конструкции навлязоха и в основния литературен поток, където авторите често лавираха на границата на абсурда. Когато през 2004 година англичанинът Едуард Вик учреди награда за най-добър български роман, се видя, че много от фаворитите за нея допускат използването на фантазни елементи. Такива случаи бяха политико-сатиричният трилър „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, „Стъклената река“ на Емил Андреев заиграваше с готическата естетика, както и „Аутопия: пътуване към ада“ на ветерана Христо Карастоянов.

Към постмодернизма се ориентираха талантливите представители на така наречената „бърза литература“ Момчил Николов („Кръглата риба“) и Радослав Парушев, който написа родеещия се с прозата на Пелевин „Project Достоевски“. Други пък, като Иво Беров („Бетонната фея“) се насочиха към ърбън фентъзи с политически привкус. (Чолаков 2018: 296-297)

Дадена е и картина на промените в социалната среда за популяризиране на жанра и появата на „иновативни форми“. Сред тях на първо място е посочена водената от Калин Ненов фондация „Човешката библиотека“, под чието име излиза и алманахът „ФантаSтика“, а в публикуваните от нея антологии се афишира кръг от нови имена – Петър Тушков, Владимир Полеганов, Хараламби Марков, гравитиращи около сайтовете „Сборище за трубадури“ и „Шадоуданс“. Ето как е характеризиран този нов почерк: „Тяхната проза се отличава с повишени изисквания към литературния език, нестандартни конструкции на равнището на сюжета и фин поетичен изказ“ (Чолаков 2018: 299).

И тъй, несъмнено днес в литературните представи научната фантастика се еманципира от положението на оставен встрани жанр и ѝ се признава достъп до „истинската“ или „голямата“ литература. Недомислицата с подобни епитети, която често се изплъзва, макар предварително да са оградени с кавички, опира до някаква спонтанна убеденост, че има саморазбиращи се различни критерии за онова, което е „литература“, и „другото“, което се явява научна фантастика, автоматично държана извън литературата.

Тъкмо от заличаването на това разделение тръгва анализът на Огнян Сапарев в доста по-ранната му монография „Фантастиката като литература“ от 1990 г., в която прецизността на литературния теоретик има за опора и читателския му опит с многобройни заглавия: „Понеже НФ литературата е литература, тя също, както и останалата, се стреми да стигне до значими и обхватни образи – символи, т.е. архетипи“ (Сапарев 1990: 9). С тази разлика, че смятаната за ясно обособен жанр  научна фантастика застава като слаб член в опозицията с родовото ѝ понятие „литература“ и носи всички негативи на жанровата литература, придържаща се към рецепти и конвенции. Спецификата на жанра Сапарев вижда: „в създаването на относително Друг, съществуващ като че ли реално свят, но като нещо относително самостоятелно“ (Сапарев 1990: 16). Както при приказките, никой не вярва в този свят, който се възприема като разиграване на (добре измислена) въображаема ситуация, като своего рода мисловен експеримент. Възможното пристигане на мислещо същество от Юпитер може да стане начало и на философска притча – така е в „Микромегас“ на Волтер. Имплицитно в жанровата си природа научната фантастика носи потенциал да задава философски въпроси.

Върху критерия на рецептивната реакция стъпва и определението на фантастичното при Цветан Тодоров и неговото „Въведение във фантастичната литература“, а решаващо за отнасянето на една творба към жанра е „колебанието“ (на читателя или на героя) дали показва естествен или свръхестествен свят и как да го разбира: дали може да се откаже от алегорическото, както от поетическото тълкуване (Тодоров 2009). Фантастичното, изглежда, се определя най-добре чрез това, което не е.

И ако въображаемата ситуация е концептуалната основа на жанра, то той е засвидетелстван и на „повърхността“. Огнян Сапарев посочва – въпреки съществуването на всевъзможни междинни светове между „митология и наука“ или „приказка и техника“ – следните „атрибути“ на жанра: фантастични обстоятелства, предмети, събития, персонаж, идеи, плюс универсално човешко съдържание (Сапарев 1990: 15). В термините на литературния анализ заличаването на жанровата специфика се обяснява като „реакция срещу автоматизирането на жанровите структури в историческия процес“ (Сапарев 1990: 14). Съвсем конкретно проникването означава динамизиране на разказа с въвеждането на приключенски, активен вместо интроспективен герой и на развлекателна, остро събитийна интрига. Критикът посочва и български примери за такова заличаване на разделението, един от които е „сюрреалистичната новела“ „Греховно и неприкосновено“ от Агоп Мелконян. Сред текстовете му, издържани в този жанров регистър, се откроява романът „Смърт в раковината“ (1994).

Научната фантастика инжектира в т.нар. от Огнян Сапарев „амбициозна литература“ събитийност; възвръща правата на сюжетиката. В наше време на нова сметка Александър Кьосев обяснява интереса към дистопиите с това, че задоволяват „наративния глад“ след отказа от всевалидните „големи“ разкази.

На изваждането на фантастиката от представата за литература противодейства особено силно съществуващата практика. Съвсем отчетливо в отвъдбългарски мащаби при водещи имена от световните литератури може да се види тъкмо обратната тенденция на вмъкване на научно-фантастичната специфика в конципирането на литературното повествование. Сред съвременните автори с такъв подход се нареждат приетите както от читателите, така и от литературната критика световноизвестни имена като Кърт Вонегът, Томас Пинчън[5], Виктор Пелевин и Владимир Сорокин, Мишел Уелбек. Това обаче съвсем не е новопородена тенденция. С по-задна дата пример може да са фантастично-абсурдните сюжети на Ф. М. Достоевски (например в „Двойник“, „Крокодил“) и дори указанието „фантастичен разказ“, което поставя в подзаглавието  на „Кротката“ – енигматичният разказ, издаден през ноември 1876 г. в Дневника на писателя. А въздигнатият в култ образец на постмодерното писане Х. Л. Борхес съвсем директно поставя пред своето писане епитета „фантастичен“. Такова писане е описано и косвено предписано и през характеристиката на литературата на утопичния Укбар по съхраненото в митичната Anglo–American Cyclopedia: „Разделът „Език и литература“ беше кратък. Една-единствена любопитна черта – отбелязваше се, че литературата на Укбар има фантастичен характер и в епопеите и легендите не се говори никога за действителността, а се описват две въображаеми земи – Млехнас и Тльон […]“ („Тльон, Укбар, Orbis Tertius“).[6]

II. Фантастичното в литературата
като социално действие

Жанрът на фантастиката винаги е имал и поръчители за вписването му във високите етажи на културата. Във времето на шеметната следвоенна модернизация, когато набира сили и надпреварата между двата лагера от двете страни на Желязната завеса за извеждане на управляеми апарати в околоземна орбита, Хана Арент обръща внимание за значението на популярния жанр отново като показател, но на социометрията на идеите: „като проводник на масовите чувства и масовите желания“ (Арент 1997: 25). Такова вглеждане в жанра предполага определен модел на четене, който разпознава в научно-фантастичните сюжети социално съдържание и по-конкретно обективация на колективни чувства и желания. Но именно при прочита става ясно, че ако социалната фантастика лансира утопични визии, наративното им разгръщане и „осъществяване“ през конкретни човешки истории по-скоро разкрива неприложимостта им. Социалната философия гради утопии, докато литературните разкази неустоимо водят към развенчаването им и дистопиите. Социалната значимост на фантастиката и потенциалът ѝ на превърнато в изкуство писане с политическа цел (за каквото говори журналистът Джордж Оруел в есето „Защо пиша“) личи и в два достатъчно популярни примера за социално-политически експерименти от иначе твърде бедната българска традиция в жанра, каквито са разказът „Това се случи в Лампадефория“ от Светослав Минков (1934) и романът „Чайки далеч от брега“ от Евгени Кузманов (1983) и това е директното изобличение към управляващите във времето на появата им режими.

В началото на ХХI век като че ли българските автори бързат да наваксат този пропуск и отсъстващите социално действени фантастични сюжети. Утопичната визия е заявена в заглавието „Project Достоевски“ на Радослав Парушев (2009) и това е литературата. Наред със свръхтехнологизираното битие на успешното юпи, романът разгъва пълния набор от похватите на готическите мистерии с тайни стаички и проходи, а от SciFi взима тунела във времето. Умело използване на техники на научната фантастика, наред със социално визионерство демонстрират работите и на други автори, излезли от групата за „бърза литература“. Васил Георгиев, след като конструира виртуозно оплетените в съглашателство комерсиални и екоорганизации в романа „Апарат“, в следващия си роман „Екс орбита“, титулуван според подзаглавието „пънк роман“, развива иронично една антиутопия. Тези романи показват категоричен ангажимент към социалното писане, както и пълна непоносимост към доктринерството. От друга страна, те са увлекателни и детайлите на интригата – изпипани.

Към тази социално ангажирана литература се присъединява и безкомпромисният социален критицизъм на „Пумпал“ от Владислав Тодоров. Социалният абсурд е нелепо-неистов – с директен прицел към недалечното българско партийно-униформено минало. Могат да се изброят още имена на достатъчно авторитетни автори като Владимир Левчев, „2084“ (Жанет 45, 2009) и Петър Денчев, „Тихото слънце“ (Жанет 45, 2012), àко и опитите им да не са много впечатляващи. Тези романи имат скелета на социалната антиутопия, но те не се възприемат от читателите, а и от подредбата по книжарските щандове или библиотечните рафтове, като принадлежащи към „научната фантастика“. Рецепцията им следва литературно-теоретически немотивираното, но практически наложено разделение, макар че повествованието им изземва конвенции и похвати, приписвани на жанра на SciFi. Натрупващите се примери, пък и добрите попадения за новата междинна специфика бе регистрирана от българската литературна критика, и то на провокацията на текстовете се отзова критиката в най-авторитетните университетски кръгове, както стана дума по-горе.

Можем да изберем още един ъгъл за приближение към социалното битие на жанра. Ако потърсим социалната онтология на жанровата промяна в контекста на „Човешката ситуация“, имаме за опора противопоставянето, което извежда Хана Арент, между „поведението“ – доминиращ голямото население принцип на колективния живот, и редките, нарушаващи статуквото „действия“ (Арент 1997: 55). Повествованието в каноните на SciFi въвежда действието без филтъра на психологическите мотивировки. Същевременно, в обратен ред научната фантастика „прихваща“ от литературната традиция различни фигури на разказвача, включително аз-повествованието, техники за предаване на самосъзнанието на аза. В противовес на „бързото писане“ времето на аз-разказвача от романа „Другият сън“ на Владимир Полеганов тече бавно, през мислите и състоянията му.

Онова, с което научната фантастика запазва своята специфика, е, че в основата ѝ лежи една въображаема ситуация и по законите на играта повествованието конструира свят именно в параметрите, зададени от тази ситуация. Така да се каже, жанрът радикализира фикционалното начало, на което стъпва и литературата. Сюжетът се разгръща като мисловен експеримент, който изпробва научна хипотеза, техническо средство, социално-политическа ситуация и пр.

Ще разгледаме посоките в преображенията на тази експерименталност на жанра при няколко авторски подхода.

III. От социалното действие към експеримента
на сюжета и словото: Янчо Чолаков

Писането на Янчо Чолаков е своеобразна лаборатория, в която се дестилират формите, с които търси самоопределяне новата специфика на тази литература извън жанровите разделения. Първата книга на автора „Историята на Самотния редник“ (Бургас: Офир, 1995) излиза с предговор от Агоп Мелконян, който определя писането му като „истинска фантастика“ – не „научна фантастика“ и не „фентъзи“, а като „територия на свободното въображение“. Според мнението на писателя ментор за поместените в сборника разкази „някои може би ще ги определят като сюрреалистични, но ще опонирам: защо не сюрфантастични? В тях има фантазия, понякога дори в опасни дози“ (Мелконян 1995: 3). Тази прекрояваща термините формулировка тръгва от схващането за концептуалната основа на жанра като територия на въображението, с което се отказва както от условието да е мисловен експеримент, така и от поставянето на колективно значими въпроси.

И все пак, без да има валидизирани в колективното живеене теми, фантастиката в първия сборник на Янчо Чолаков също стъпва на сюжети, които конструират въображаем свят и го разказват, т.е. вкарват го в жанрови конвенции. Експериментът е в самото превръщане на въображаемото в повествование, и то реалистично плътно и мотивирано. Много са посоките на това преображение, видими в разнообразието от изпробваните форми: митологичен разказ, псевдоисторически възстановки и ухрония, криминална интрига, импресия, апокалиптична визия, киносценарий: всички те прекроени и преработени в идиосинкратичната форма на единичния разказ.

По жанровото нарояване – обратно на вменената на фантастиката жанрова яснота и скука – писателят стои далеч от представата за замръзнала в жанрово клише литература. В случая отново виждаме потвърждение, че отнасянето на един автор към жанра до голяма степен стъпва на публичното му вписване към определени кръгове и на извънтекстови съображения. В „чекмеджето“ на родния фендъм отдавна е класифицирано и творчеството на Янчо Чолаков, макар сюжетите на повечето му творби да са твърде далеч от каталога на научно-фантастичните теми. Постоянният му интерес към различни исторически епохи може да се отнесе привидно към квазиисторическите възстановки на т.нар. „ухрония“, но историческото обкръжение само ситуира разработването на универсално-антропологическа тема, например краят на Птолемей XIII с разтварянето на династическото безсмъртие във всекидневието на чуждите племена в повестта „Целият свят в ръцете“, или „раждането на легендата“ – в испанска Южна Кастилия, в началото на ХIV век – в „Цялата слава в историята“. И двете повести имат епиграфи от други времена: първият – от Шекспир. Възстановката на митологични персонажи в „Земята на кръстовете“ или „Бесният Гилвирдас“ мимикрира в жреческо слово и повествованието приема формата на лирически ритуален монолог.

Друг открояващ се похват е стилизацията по образеца на апокрифа (терминът е посочен в заглавието на разказа „Апокриф ХХ“) и философската притча. Авторът е дал заявка и за сътворения от него жанр „апокрифен роман“ с публикувания през 2012 г. откъс от „Дванайсет разбойници“ с това жанрово подзаглавие. Други разкази са кратки, имитиращи анекдота, накъсаните реплики на киносценария. Представени са дори минималистични форми от фрагменти („Фрагментарна книга. Фабули и мисли“)[7] и списъци на заглавия, помествани от автора „с продължение“ в профила му в социалната мрежа ФБ. Многотията от жанрове е част от литературната игра.

Разноформатните текстове и сменящите се композиционни принципи имитират различни жанрови модели, като с това демонстрират владеенето им. Затова може да се обобщи, че първият експеримент е в използването на различни жанрови форми, всички те допустими в рамките на експерименталната ситуация, зададена с отнасянето на текста към фантастиката. Едновременно с това по самата си експериментална природа жанровият модел провокира и стилистичния експеримент и го прави приемлив. Янчо Чолаков се възползва максимално от тази възможна посока, сякаш за да демонстрира, че школовката в жанра на научната фантастика добавя професионализация на писането, извън и независимо от академично предписаното му овладяване. Именно от опита с научно-фантастичната проза и параромановите ѝ удължения като книгите игри идва  стегнатото повествование с наситени неочаквани сюжетни обрати на Богдан Русев. Освен мисловен експеримент научната фантастика е школа по писане и налага суровата дисциплина на жанровата изрядност.

Още с една от ранните си творби Янчо Чолаков започва двустранно да работи върху жанра, подлагайки на изпитание и отмествайки границите му, събуждайки нови лексикални потенции на езика: от една страна, като спазва свръхстарателно конвенциите на избраната жанрова форма, а от друга, като ги изпълва със съвсем различни теми. Такъв е повествователният експеримент в новелата „Историята на Самотния редник“ от едноименния сборник, публикувана и в „Упражнения по безсмъртно писане“ (Бургас: Офир, 2009), с пренаписването на Троянския цикъл като сражение на „хтонически хоплити“ – мястото на епическите герои са заели мутирали членестоноги. Сериозната литературна игра е истинско изпитание за класификацията на интертекстуалните отношения, тъй като стои извън двузначните решения на бурлеската или снизяващата пародия, защото се разгръща битка между човешкия свят, затворен в класическото изкуство на Къщата на статуите, и неудържимата военна стихия на новите господари на земята. Митовете се съживяват и преразказват, но с герои триметров скорпион и сколопендра. Съвсем достоверно според членестоногата им физиология се описват действията на героите, които проскърцват и стържат при допир един о друг. От друга страна, разказът съживява и изиграва наново Омировия епос, сътворявайки в епически стил композити като „мравколъв“ или „мракомъдри дракоскорпиони“. С лекота стилът възприема и възпроизвежда Омирови формули като: „раздели се с душата“, „Лаоген нямаше никога да остарее“, „Лъвската глава обнажи изплезения железен език на гладното си оръжие“ (33).

Епизодите от Троянския цикъл обаче са преразказани и с промени в действията, макар като вариации по митологичната схема те я възпроизвеждат, добавяйки и порцията изненада към узнаването на познатото към читателската реакция. Същевременно отклонението от първообразеца подсказва за влизането на още един фактор в конципирането на повествованието и това е интертекстът на древнокитайската повествователна традиция, изкушен читател на която е самият писател. Експериментът като условие на фантастичното повествование позволява една история да бъде разказана едновременно в няколко кода.

В словесното пиршество, с което се описват битките, се наслагват различните кодове и с това – различни собствено литературни гледни точки към „славната утринна касапница“. Виртуозната игра със стиловете, едновременно с опората на ненакърнената смисловата цялост и плътно слеващата конкретиката на действието фраза, прави възможно съчетаването на различни нива от реалността. Паралелно с тях вкарването на съвременни разговорни фразеологизми размива в иронична игра епическото достолепие, като в този детайл от боя: „последван от начумерените скорпионови солдати, които се понесоха подире му с прибежки и припълзявания“ (с. 33). И на трето място, авторът изважда от тезауруса на родния език такива лексеми, които по екзотичното си звучене се възприемат като неологизми и се разбират по звуково подобие (като глагола „измръвка“ за котарак преди смъртта му, или „положението е мармародно“). Както в други негови творби фразеологизмите се разглобяват и разместват.

Условността на фантастичния жанр позволява и провокира свободното сърфиране по речевите регистри. И ето че както е банализирана, битката е превърната в неуловимо видение: „Заизнизваха се мършави часове от монотонното всекидневие на пурпурната кланица. Редника излизаше на бойното поле, както се влиза в шизофренично видение […]“ (с. 40). Езиковите несъвместимости, получили право на достъп с условността на фантастичния жанр, създават картина, която минава покрай познатите шаблони за описание на боя – емблематичен епизод за популярното сюжетно разказване, който авторът с истинско наслаждение описва подробно, в различно темпо и различни стилистики, сякаш с търпеливото изброяване на детайлите ще направи по-внушителна безсмислицата на убийството и ще се надсмее над конвенциите на популярните жанрове да го представят като зрелище и кинообраз. Педантично, с хипнотично упоение, са изредени оръжията, повечето от които доизмислени или извадени от бездънната историческа памет на различни епохи и народи, като че бойното снаряжение и схватките са фабули в психоразказа на авторовото съзнание. Новелата за Самотния редник съдържа и едно метанаблюдение за експеримента, режисиран от писателя, за превръщането на разказа и зрелището в писмо. Събитието се разтваря в буквените знаци, то има своята реалност чрез записаните разкази. И обратно: събитията имат изначалната геометрия, превъзхождаща и предхождаща всичко случващо се. А до това знание достига един епизодичен персонаж: „Скорпионожената наблюдаваше съсредоточено маневрите на войсковите подразделения, както се гледа игра; като че ли армейските единици бяха линеарни буквени знаци, които се събираха и разделяха, и непрекъснато се подреждаха по неподражаем начин върху пергаментовите страници на Максимална книга“ (с. 39).

Античната митология присъства и в други сюжети на писателя. Горгоната се превъплътява във василиск, който е митологичният виновник за убийствата, разследвани като в съвременна криминална история от Ред Барет и двамата му помощници в „Рикошет“ (от „Митове за овъгления мрак“, 2006) и редактирания следващ вариант „Престрелка“ (от „Упражнения по безсмъртно писане“, 2009). И двете заглавия са своеобразни метафори на отражението на митологичния образ в криминалната интрига, на митология и съвременност, на съсъществуването и съвместяването им.

Своите стилистични експерименти Янчо Чолаков продължава в последната си новела „Прояснение. Повест в жанра магически постреализъм“ (Либра Скорп, 2019), в която изчистеният до аскетичност реален сюжет намира разрешение в пробив на фантастичните ритуали на Южните морета. Тези необичайни контаминации на светове и символика обаче са средствата, чрез които авторът говори за страданието, болестта и болницата – една станала свръхактуална тема за обществото ни през последните месеци.

Колкото „леко“ се четат разножанровите творби според интригата, толкова интертекстуалността е многопосочна и стои в основата на замисъла. Друга тематична област, чиито сюжети преразказва и пренаписва Чолаков, са евангелските притчи.[8] Цяла върволица от древни митологии е съживена в лирическо-ритуалните монолози „Земята на кръстовете“ и „Бесният Гилвирдас“ (от „Историята на Самотния редник“, 1995, възпроизведени в „История по безсмъртно писане“, 2009).

Различни митологии и различни хронологии, както невъобразимото многостилие на съвременния български се наслагват и съжителстват в романа антиутопия „Запалѝ свещ на дявола“ (София: Аргус, 2009), определен в подзаглавието като „роман в жанра фолкпънк“. В „Опит за предговор“ Александър Карапанчев изброява различни поджанрове, които открива в романа: „фентъзи и научна фантастика, готика ведно с уестърн, тръпкопобиваща антиутопия & криминале“ (Карапанчев 2009: 7). Колкото и различни да са избраните типове ситуации и видове повествование, техните рамки са спазени строго. Отграничаването им обаче прави възможно норма на текста да е именно смесването им – редувайки или съвместявайки ги в един епизод.

Едновременно със спазването на строга жанрова дисциплина се разгръща виртуозното разиграване на езиковия потенциал.[9] Романът е откровен стилистичен експеримент, тъй като рухването на света е разказано в аз-повествование, но в несвидетелското наклонение на минало неопределено време.[10] Антиутопийното е изиграно с пълното разфокусиране между разказ и семантика и функционалност на глаголното време, сякаш това е разказ на двойника на разказващия, братът, наречен „Онзи, който не ставал за нищо“– спящ и безсловесен през цялото време.

Романът е скроен по всеизвестната схема на пътуването бягство. Като в други съвременни дистопии заден план на събитията е екокатастрофата: героят пътува с непробудно спящия свой брат, към Нефтения разлив, покрил Бургаския залив, среща се с всевъзможни вредители и по-малко помагачи. Двойникът, заспал непробуден сън, е копие на типа на юнака от вълшебната приказка, който измамва всички с привидната си непригодност. Съвсем нелогично по предписанията на реалистичния разказ брат му успява да пренесе носилката през какви ли не драматични схватки и вредителства. Ако има въобразена логика, която да нормализира фикционалния свят, тя е постулирана от някаква неведома митологична праустроеност и подреденост на света. Тази цялост светът си възвръща във финала, когато героят разказвач се разправя с вредителите – проводници на унищожението и безогледния егоизъм – в поредица поединични схватки,  конструирани по законите на съспенса, мелодрамата и светкавичните ненадейни развръзки на хепиенда. Обаче брат му, „Онзи, който не ставал за нищо“, най-сетне се пробужда и воден от пироманията си, палва клечката на Нефтения разлив.

Това повествование не разчита на доверчиви читатели, не претендира, че създава възможен свят. Дори преднамерено разгражда възможната референциална сигурност, пък и буквално унищожава всякаква възможност за свят в огъня. Между разказвач и читател обаче плете връзки друга игрова техника – непресекващата ирония, родена от стилистичното снижаване и „омаскаряване“ на митологичните страхотии. Разговорните интонации и одомашняването на всяка невероятна ситуация са характерен белег за фантастичния разказ, който отрежда и на читателя позицията на свръхзнаещия, осведомен за преднамерената илюзия на въображаемия свят. Бих нарекла тази фамилиарност родилно петно на жанра научна фантастика, намерил своята читателска група сред тийнейджърите, предано подхранващ тяхната увереност за свръхзнание. Тя може да послужи и като белег, отделящ жанра от „другата литература“ в спонтанните класификации, коментирани по-горе. Писателите фантасти разиграват какви ли не стратегии за снизяване. Янчо Чолаков демонстрира особени умения, като вкарва в действия готови стилистични форми, но извън условността на разказваната въображаема история, примерно инопланетянин ще коментира в неутрално литературен стил появата на десет наемници, които му пречат да си изпълни мисията: „Вдигналата врява ме сепва“ („Горе ръцете! Слава на лисицата!“, с. 144).

IV. „Презареждане“ на жанровете

Действието, върху което се гради фантастичния разказ, е обраснало със слово, трепти от рикошетите на митологеми и фактологичен разказ, променя смисъла си в различни превъплъщения на стиловете. Ако изграждането на въображаемия свят е повествователен експеримент, той получава  съвсем измеримо въплъщение и в сътворяването на нов език, нов стил и обособяването на типови образи и ситуации. Тази му линия е подчертана с изобилието и излишествата, до които стига, отричайки с това чистата им функционалност и полезност за разказване и изчерпване на интригата. И това съвсем не е своеобразие в отделен авторов подход. Удоволстието от разказването и изграждането на нови светове и сюжети може да се почувства в детайлните описания на всеки един от изброените романи. С истинска наслада, но и предварителна изследователска работа върху обширни теоретични масиви, са възсъздадени сънищата, населили света в „Последната територия“ на Момчил Николов. Раблезианското разточителство на изброяването обаче изисква „бавно четене“ и потапяне във въображаемите светове. А това е обратно на императивите на жанра откъсване от интригата на случващото се и вживяване във въображаемия свят, измислен, невъзможен, но по-истински и достоверен от реалния.

Сънят е мотив в по-ранни творби на фантастиката, както в цитираните по-горе работи на Агоп Мелконян, които показват заличаването на границите между  специфичния жанр и критерия за литературно качество на текста, например в новелата „Греховно и неприкосновено“ или романа „Смърт в раковината“.

Ерудитското овладяване на темата и изграждането на сюжета върху интелектуалното са специфика, която би предизвикала несъгласията на така популярното разбиране за спонтанното творене на литературата. В тези романи между жанровете интелектуалното начало се превръща в „машина за разказване“. Оттук тръгва отличителната за обособената група на „междинните“ романи интертекстуалност в конципирането на разказите, която изисква двойно четене, т.е. интригата се проецира върху концептуален хоризонт, а ценностният коректив или алтернатива са означени чрез скрити или явни цитати. Всъщност такава литературна компетентност демонстрират редица класически текстове на научната фантастика. Що се отнася до българските традиции в пародията, с истинско самонаслаждение и забава Емил Манов разказва съшитите с бели конци новели за галактическите похождения на Октеп и Рътимид („Галактическа буфонада“, 1978), сякаш нарочно усилвайки нелепиците. Или за въображаемия остров Уибробия („Пътуване в Уибробия“, 1975, 1978, 1981, 1986, 1989). Акостирането до това изобретено в българската литература пространство е и прочит и пренаписване на романа на Джонатан Суифт за приключенията на Гъливер, и то на непрогледната мизантропия на четвърто пътешествие до разумната утопия на човекоконете, хоинъмите.

Ерудитски, с цитати, в повествованията се въвежда престижната ценност, алтернативна на реалността. В „Последната територия“ това е Belle époque, която магически изниква в надпис на енциклопедия или в рекламна табела на кафене, за да припомни загубения свят на хармония. Грижливо прикрити, а и многобройни са цитатите при Янчо Чолаков, навярно оставащи неуловими и при най-внимателен прочит. Бароковата многотия от образи и натрупването им неудържимо напомня нулевата информативност на раблезианските списъци или загадъчното фигурално изобилие в картина на  Йеронимус Бош. Като от „Градината на вечното наслаждение“ е дошла алитерацията в образа на неговия конник, „препуснал в янтарното ядро на ягода“. С безспорен авторитет като смислов център са библейските интертексти – Еклесиаст или Апокалипсиса, наред с апокрифното Откровение Варухово. Обратни са естетическите образци за повествованието на „Другият сън“ на Владимир Полеганов. Строгият им канон на минимализма и усет за архитектурната масивност на формите обаче е туширан от съпътстващата ежедневието на героите музика на Ерик Сати.

В повърхността на повествованието интертекстуалността е ясно разпознаваем знак за ерудитско писане, разколебаващ както реалността на изобразеното, така илюзията на самодостатъчния въображаем свят, но пък, от друга страна, е на една стъпка до снобската претенция. Отказът от признаването на реалността има друг залог и той е да се изтъкне, че случващото се разгръща другаде. Истинските събития се случват в съня. В романа „Запалѝ свещ на дявола“ братът на пътуващия разказвач спи през всички битки и обрати, но тъкмо той решава съдбата на света, той възмездява с унищожение безсмисленото разрушение на човешката общност.

Сънят е образ, който размива границите между онова, което читателят може да приеме за реално, и свръхреалното, изпитано средство за мотивиране на невъзможното и фантастичното. Тази ситуация, едновременно с колебанието накъде да се търси реалността на битието, стои в заглавието на романа на Владимир Полеганов „Другият сън“. Тъкмо чрез съня героят се пренася в другия свят, достигайки до изкуството на „синестетичен сън“. Романът се открива с епиграф от „Истинската история“ на Лукиан, от първото произведение, отнасяно към фантастичната литература, считано за предшественика на фантастичните пътешествия из небивали светове. От същото съчинение на елинистичния автор е и епиграфът, предшестващ изследването на Огнян Сапарев. Сънят е често използван мотив и в разказите от сборника „Деконструкцията на Томас С.“.

Сънувачите населяват новелата „Племена“, втората част от романа „Думите“ (2012) на Богдан Русев, и изплитат мрежа на паралелна реалност. А в „Последната територия“ на Момчил Николов сънят е утопичното завръщане към същинското битие и желаното бъдеще – в „сънните матрици“ раснат лаврите на бъдещото човечество.[11] Същевременно унасянето в сънните светове преобръща картината на въображаемия свят, който се е оказал зловеща дистопия на изгубилия въображението си човек. Янчо Чолаков припомня с епиграф от Густав Майринк към разказа „Обезлюденият“ генеалогията на образа на съня в диаболичното повествование („… хората мислят, че се пробуждат от сън. Те не знаят, че са станали жертва на чувствата си и плячка на един нов, още по-дълбок сън от този, в който са били току-що пробудени“. Густав Майринк, „Голем“).

Сънят не е образ, запазен за периметъра на фантастиката. След като в концепцията на романтиците той сигнализира за възвърнатото пълноправие на въображението, мястото му в конструирането на модерния литературен разказ има поръчителството отново на авторитета на Х. Л. Борхес, който вместо да препраща към обяснението на съня, го превръща в принцип за конструиране на светове: с огледалото между сънуващия и сънувания („Кръглите развалини“), в прехода от сън в сън („Писмената на Бога“), с нерешеността дали е реално или сън ставащото („Очакването“), „най-загадъчното от всички наши състояния“ („Старата дама“). Борхесовото повествование съдържа в чернова световете на съня, въобразени в „Последната територия“ на Момчил Николов, възсъздадени в романа с вещо и скрупульозно възпроизвеждане на хипнопедията. Както при Борхесовия разказ „Кръглите развалини“, сънуваният се пробужда в съня на сънуващия, за да констатира, „че и той е видение, че някой друг го сънува“.

Заглавието „Другият сън“ на романа на Владимир Полеганов стои във връзка и със заглавието „Другата смърт“ на първия сборник с разкази и новели на Алек Попов от 1993 г., в чието повествование впрочем също нееднократно се явяват съновиденията.  Тази паралелност в заглавията, именно защото изглежда непреднамерена, по-властно прокарва силови линии на приемствеността в рамките на българската литература. При творбите на Алек Попов ще открием подчертано засвидетелствана преданост към диаболичните похвати, но и към социалната критика на Светослав Минков, както и дословни цитати. Също така директно прокарва връзка назад към диаболизма и в детайлите повествованието на Владимир Полеганов. С пълно право на основата на заявеното от тях родословие Светослав Минков може да се нарече най-ярко представеният и актуален автор от българския литературен канон в почерците на днешните автори, заставайки редом с извънбългарските им ментори. На особен пиетет се радва авторът и от страна на българския фендъм. Издателското битие на текстовете им ги е отнесло към жанра на фантастиката: не само защото негови творби, както и диаболичните разкази на Владимир Полянов са излизали под знака на варненската библиотека „Галактика“.[12]

Отново с потекло от диаболизма е образът на двойника, събиращ ведно ужаса от неведомата свирепа двойна природа с признанието за разкъсаната цялост на аза. В романовото повествование на Полеганов препратките към диаболизма са многобройни (срв. с. 94), наред с отиграването на темите на диаболизма, каквито са огледалото, името, лудостта. Същевременно и този роман е ясно заявен стилистичен експеримент, изграден като монолог на един дъх, без нито един отстъп и сегментиране на разказа. Удвояването на аза в романа „Запалѝ свещ на дявола“ на Янчо Чолаков пък се мотивира с митологичната близначна двойка.

Друга характерна черта е експлицитното позоваване на литературни авторитети и предходници. Свръхценността на литературата е заявена в заглавието на романа „Project Достоевски“ на Радослав Парушев, докато темата за литературното е подложена на иронично дружелюбно надсмиване в „Екс орбита“ – не само защото един от маниаците водачи на новото учение Покровски е съобразителен филолог по образование, а защото именно поетът със звънкото име Демир Демичев става пророк и разпространител на новото учение. Книгата и библиотеката са откроени като ценност, и макар тази ценност да остава немотивирана, нито се обсъжда спецификата ѝ, те са превърнати в самостоятелен персонаж. Така Библиотеката – още една от емблематичните теми на Х. Л. Борхес, на своя сметка се оформя като наративна единица и в това повествование: унищожението на библиотеката е крайната точка в разорението на Къщата на статуите след победата на хтоническите твари в „История на Самотния редник“ на Янчо Чолаков; героят разказвач в „Другият сън“ на Вл. Полеганов има за задача да пренесе книгите и, обратно, да отвори нова библиотека и докато я нареждат, се събират с бъдещата му жена. Улиците в ултрамодерния град в утопията „Project Достоевски“ имат имена на писатели, а вълшебното Унимо от едноименния разказ на Александър Карапанчев, което може да дари с нова идентичност, е превърнало всички обитатели на въображаемия свят в двойници на известни писатели, защото това са пожелали да бъдат. А в секретната централа на Пумпала в романа на Владислав Тодоров развиват криптография, която трябва да опази „инфекциозната истина“. Овалната му библиотека е най-голямото книгохранилище на полуострова: „Изобщо, тук бе представена цялата апокрифна, официална и официозна вербална маса, създадена през вековете благодарение на словотворческото буйство на полуостровния човек и съхранена при специални условия, близки до тези на открития Космос“ (с. 17-18).

Ето библиотеката от Къщата на статуите, изгризана от хтоничните твари в „Историята на Самотния редник“, романа на Янчо Чолаков:

Термиталите гладници бяха открили междувременно Библиотеката на Къщата и сега се отдаваха на задълбочено четене. Нагризаха дървенията с мандибули и максили, и се заеха с книгите, жадуващи да опитат от апетитната целулоза. Всичко, което бе достъпно за гладниците, се превръщаше за броени минути  в кафеникав книжен прах. Те гризкаха палимпсести, счетоводни регистри, граматики с термини, митографски сборници, епиграфски документи, отделни колофони, кедрови търговски таблички, върху които с калем от тръстиково перо и горена вълна бяха изписани парадигматични кривулици, пооръфани канцеларски книжа с маргинални драскулки и заврънкулки, тълковници, изборници, панепистемии, манускрипти, йератически писмена, латински версии на троянската притча, един бая дебеличък панегирик, подвързани с кожена обложка фолианти, от които оцеля медният обков, разточителни платиатски съчинения с будещо възхищение калиграфско оформяване, анонимен коптски роман за Камбиз, редактирани поетики на упадъчни стилове, навити на руло нечетливи, непрочетени и нечитаеми съкровени текстове, свитъци с ръкописни бележки от стило на писари в полето и извиняващи правописните си грешки писачи; все шедьоври на профанизирано високо и неистово възвеличавано низово изкуство за ползване по собствено желание или за всеобща потреба. Термиталите буквоеди гълтаха с най-голямо настървение поезията, която бе значително по-вкусна от скучните увъртания на втората софистика; След Анакреон и Сафо се прехвърлиха на веселяка Аристофан. Особено добър поет им се стори Омир, две поеми от когото бяха преписани върху сладка хартия, поръсена с есенция. Навсякъде из Библиотеката висши жизнени форми смилаха низши безжизнени. (с. 67)

Борхесовата тема е предадена с раблезианското разточителство на ерудицията и с неподозираните находки на познаващия езика.

И така, жанрът фантастика и неговите удължения в днешната българска литература имат ясно разпознаваеми тематични ядра (сънят, двойникът, библиотеката); лесно може да се свържат с литературни предходници и да се тълкуват като преформулиране и удържане на тези традиции, отстоявайки с това своята различност и равноправност спрямо предходниците. Създавайки, едновременно с това, своята версия за свят. Различни визии, но щедри в детайлите, с изумителната многотия, с която говориш за любимите неща.

Всъщност тази нова фантастика, или нова междинна литература, почерпала от жанра на фантастиката похвати, образи и концептуалния принцип на експеримента: мисловен и стилистичен, както Борхесовата, е утопия на затвореното в книгата слово.

*  *  *

В заключение ще извадим пред скоби какви са „ползите“ от проникването на фантастичното в родната ни литература, което с един замах пренася дълговечната традиция на световната фантастика; ознаменувано е както с бестселърен професионализъм, така и с ерудитство и естетическа езотерика; дава скъпоценни качества и утешава комплексите ни за изостаналост. Оказва се българската литература на равна нога с онова, което се прокрадва като тенденция в престижните американска, руска или френска литератури. Конструирането на фантастично-утопичен разказ е въвело световни образци в паметта на българската литература, а сюжетиката стъпва върху ясно разпознаваеми и универсални тематични ядра: сънят, двойникът, библиотеката.

Първо, литературният жест е неотделим обаче от политически ангажираната позиция. Такава – отново едновременно социално критична и стилово експериментална – е Светослав-Минковата фантастика от 1920-те и 1930-те години, която се побира в малко коли, не е обширна, но се е оказала заразителен образец за днешното поколение успешни писатели. Или примерът с паралела между жителите на Уибробия и актуалните социални типове в родното организирано и мущровано по партийни директиви общество в едноименния роман на Емил Манов. Фантастиката в романите е спасила политическото им качество, гарантирала им е длъжността да са алтернатива на социално-историческата реалност, каквато литературата е призована да бъде, а именно да изиграе ролята на нереалното и социално ненужното, като предлага утопични и въображаеми светове – единственото противодействие – и противоотрова – към благочинното поведение на засипващото ни множество, вместо самонадеяното присмиване. Тази литература „действа“, потапяйки се в стилистичното преобразяване на езика, макар че навярно с това се обрича да остане далеч и от множеството, колкото и да се надява на тиражи.

Второ, жанрът на романа възпитава в така нужната професионализация на писането, но освен той дава втори утопичен или въображаем, смислов план както на динамичната сюжетика, така и на статичната интроспекция или на стилистичното експериментиране.

И трето, тази литература не се бои да говори за Бога, не се и перчи. Романите на световните имена в жанра на SciFi са го превърнали в територията, на която човек може да сподели и обмисли тревогите си и жаждата за Бог, да бъде откровен в съмненията си. В „Умората Сюзерен“ последният въпрос, който героят на Янчо Чолаков задава, е: „Какво сънуваш, Господи?“.

Автори и произведения

Агоп Мелконян

Греховно и неприкосновено. – Греховно и неприкосновено. Фантастични новели. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1983.

Смърт в раковината. Фантастичен роман. София: ИК Христо Ботев,  1994.

Алек Попов

Другата смърт. Новели. София: Младеж, 1992.

Александър Карапанчев

Унимо. – В епохата на Унимо. София: Аргус. Нова българска фантастика, 2002.

Богдан Русев

Племена. – Думите. София: Обсидиан, 2012, с. 43-84.

Васил Георгиев

Апарат. София: Сиела, 2013.

Екс орбита. Хермес, 2016.

Владимир Полеганов

Деконструкцията на Томас С. София: УИ Св. Климент Охридски [Нова проза], 2013.

Другият сън. София: Колибри, 2017.

Емил Манов

Пътуване в Уибробия. Варна: Георги Бакалов, 1975.

Момчил Николов

Последната територия. София: Сиела, 2016.

Радослав Парушев

Project Достоевски. София: Сиела, 2009.

Янчо Чолаков

Историята на Самотния редник. Бургас: Офир, 1995.

Митове за овъгления мрак. Фантастични разкази и повести. София: Аргус, 2006.

Запалѝ свещ на дявола. Роман в жанра фолкпънк. София: Аргус, 2009.

Упражнения по безсмъртно писане. Сборник повести и разкази. Бургас: Офир, 2009.

Дванайсет разбойници. Откъс от роман. – Море, кн. 1, 2012, 137-156.

Целият свят в ръцете. Сборник повести и разкази. Бургас: Офир, 2014.

Прояснение. Повест в жанра магически постреализъм. Бургас: Либра Скорп, 2019.

Цитирани източници

Арент 1997: Хана Арент. Човешката ситуация. Прев. К. Янакиев. София: Критика и хуманизъм, 1997.

Борхес 1989: Х. Л. Борхес, Вавилонската библиотека. Миниатюри, разкази, есета. София: Народна култура, 1989.

Бурдийо 2012: „Литература“ и „паралитература“. Легитимиране и преноси на легитимиране в литературното поле: примерът на научната фантастика. Разговор с Ян Ерно (в: Science fiction, n°5, oct. 1985). – Полета. Том I. Полета на духа. Състав. и прев. Недка Капралова. София: Изток-Запад, 2012, с. 419-432.

Влашки 2014: Младен Влашки. Романология ли? Пловдив: Хермес, 2014.

Гласовете… 2018: Гласовете на българския диаболизъм. София: Парадигма, 2018.

Карапанчев 2009: Александър Карапанчев. Опит за предговор, или защо се пали тази свещ? – Запалѝ свещ на дявола. Роман в жанра фолкпънк. София: Аргус, 2009, 5-9.

Ковачев 2018: Огнян Ковачев. Изграждане на неяснота, неопределеност и несигурност в диаболистичната проза на Владимир Полянов и Георги Райчев. – Гласовете на българския диаболизъм. София: Парадигма, 2018, с. 26-38.

Личева 2019: Амелия Личева. Световен ли е „Нобел“? София: Колибри, 2019.

Мелконян 1995: Агоп Мелконян. В търсене на алтернативи. – Историята на Самотния редник. Бургас: Офир, 1995, с. 3-4.

Оруел 1946 http://orwell.ru/library/essays/wiw/english/e_wiw

Полеганов 2019. Интервю. Хост / Гост. Сборище на трубадури

<https://trubadurs.com/podcast/host-gost-vladimir-poleganov/>

Сапарев 1990: Огнян Сапарев. Фантастиката като литература. София: Просвета, 1990.

Тодоров 2009: Цветан Тодоров. Въведение във фантастичната литература. Прев. К. Кавалджиев. София: СемаРШ, 2009.

Чолаков 2018: Янчо Чолаков. Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие. – ФантаSтика, 2018, с. 292-299.

Бележки под линия

[1] Борхес 1989: 221.

[2] Бързата реакция на А. Кьосев към очерталата се тенденция има корени в дълготрайния му интерес към утопията (срв. „Мечтата на тялото“, предговор към А. Платонов, Чевенгур (София: Профиздат, 1990) <http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/arts/literature/2979-2016-05-06-21-08-19 >; „Скандалът на утопията. Начални бележки“ (Пирон, бр. 7, 1 януари 2014 <http://piron.culturecenter-su.org/съдбата-на-либералната-утопия-за-безс/>). Съвсем наскоро се състоя конференцията „Новите утопии“, 6 – 9 декември 2018 <http://culturecenter-su.org/?p=8827>, в рамките на която се проведе Кръгла маса „Дистопиите в България“ с участието на Васил Георгиев, Александър Белтов, Чавдар Парушев и Александър Кьосев. Паралелно Кьосев изследва утопията в отношение към фантастичната фикция, срв. скорошния доклад „Хорхе Луис Борхес и Андрей Платонов за утопията“, Международен онлайн колоквиум „Тльон, Укбар, Orbis Universitarius, 19–20 октомври, 2020 г.

[3] Що се отнася до жанровите определения, в блърб на задната корица на предходната му книга, сборника с разкази „Деконструцията на Томас С.“ (София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013) е отпечатан откъс от рецензия от Ани Илков, в който книгата е определена като „постфантастика“.

[4] Сборище на трубадури <https://trubadurs.com/podcast/host-gost-vladimir-poleganov/>

[5] Към фантастичните елементи в повествованието му обръща внимание Владимир Полеганов в цитираното по-горе интервю.

[6] Х. Л. Борхес. Вавилонската библиотека. София: Народна култура, 1989, 69. По-долу темата продължава с допълнението, че според метафизиците в Тльон метафизиката е дял от фантастичната литература (с. 75). Преплитане на идеята за литературата с фантастичното продължава с уподобяването на фантастичното със спомена или съня („Другата смърт“). В „Заир“ разказвачът директно посочва фантастичния жанр на това, което пише: „До края на юни бях погълнат от работата над един фантастичен разказ“ (с. 234).

[7] Техен образец можем да видим в притчите и ескизите на Франц Кафка.

[8] Срв. Дванайсет разбойници. Апокрифен роман (откъс). – Море, кн. 1, 2012, с. 137-156; 5+2=ЧУДО. – Целият свят в ръцете, 2014, 260-263.

[9] Ето как представя тази страна от творбата Александър Карапанчев в своя „Опит за предговор“: „Бидейки твърде ерудиран автор (понякога тая му ерудиция даже натежава), Янчо умело забърква коктейл от различни езикови „напитки“. Така в романа „Запалѝ свещ на дявола“ живеят и жаргон, и сленг, и чисти сякаш кристал литературни форми; тук-таме се мяркат закачливите опашки на игрословици плюс неологизми; провиждат се шарените жилки на многопосочен хумор… Като сменя ритъма на фразите си, писателят успява – да, успява! – да генерира допълнително енергия за четене“ (Карапанчев 2009: 6-7).

[10] Коментар на романа, който отлично представя отделни елементи, но съвсем не ги приема безрезервно, е даден при Влашки 2014: 64.

[11] Двете последни произведения са композиционно и концептуално различни. За разлика от стегнатата интрига при „Племена“ на Богдан Русев, Момчил Николов в своя роман развива сюжета в няколко паралелни линии, проследяващи различни персонажи, с различни нива на моделиране на темата (макар че можем да ги прочетем и като удвоения на една сюжетна линия). Кукловода в повествованието на Богдан Русев влиза в съня и тласка към самоубийство. Може да се открие и директно съвпадение в образ като „Сънищата са територия“ (цит. с. 59-60 от романа на Б. Русев).

[12] Това са изданията: Св. Минков. Дамата с рентгеновите очи, 1982; Св. Минков, К. Константинов, Сърцето в картонената кутия, 1986; Вл. Полянов, Диаболични повести и разкази, 1990.

За Мая Горчева

Електронна поща: mayagorcheva ( ет ) abv ( точка ) bg

Мая Горчева е литературна историчка. Доцент e в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ), където води курсове по европейска култура и социология на литературата. Научните ѝ интереси са свързани с модерната литература и култура, компаративистика и превод, текстова критика. Изследванията ѝ са посветени на слабо познати творби на автори от новата българска литература – Йордан Йовков, Гео Милев, Борис Априлов и др. Автор е на девет монографии и над сто статии и студии. Последната ѝ работа е в полето на естетиката и изследва категорията на възможните светове като подстъп към конструирането на литературната фикция. Занимава се също с превод на художествени и литературни текстове и с редакция. Членува в АКСЛИТ (Академичен кръг по сравнително литературознание).

Материалът Мая Горчева: Фантастиката в днешния български роман е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Коя е Геновева Димова? Писателка на фентъзи и археолог. Родена е във Варна, а сега живее в Шотландия заедно със своя партньор и малка армия от растения в саксии!

Наскоро Геновева обяви своя дебют на английски език с предстоящата публикация на Foul Days (Tor Books, 2024) – фентъзи в свят, населен от чудовищата на българския фолклор с щипка вдъхновение от времената на Студената война под формата на магическа бариера, която напомня за Берлинската стена.

This book took:
5 years
4 drafts
300+k words (200k deleted)
in 2 languages
a lot of swearing
(also in 2 languages)

But finally, my debut fantasy inspired by Bulgarian folklore about a witch, her vengeful ex, and her monster-infested city, will be published by @torbooks in 2024! https://t.co/WvBKjzRRf6 pic.twitter.com/3zPd852iNi

— Genoveva Dimova (@gen_dimova) September 22, 2022

Foul Days попада в селекцията на програмата Author Mentor Match, което включва работа по ръкописа с публикуван автор… и пренаписването на две трети от написаното. Читателите на списанието несъмнено си спомнят първия роман на български на Геновева Димова, Приказка за магьосници, физици и дракон (MBG Books, 2013), така че веднага ѝ писахме с молба да отговори на няколко въпроса от нас за Вас. Интервюто за списание „Сборище на трубадури“ проведоха Владимир и Петър.

Интервю с Геновева Димова

Разкажи ни малко повече за Foul Days. Как се роди идеята и откъде започна всичко?

Foul Days, както името предполага, е вдъхновен от мръсните дни – периода от дванайсет дни между Рождество Христово и Йордановден, когато Новата година се е родила, но все още не е покръстена. Вярва се, че по това време всякакви демонични сили и същества, като караконджули, вампири и таласъми, са свободни да бродят по земята след залез слънце до пропяването на първите петли. За мен това беше идеалната рамка за роман, вдъхновен от българския фолклор – даде ми възможност да запозная читателя с най-различни митологични чудовища, пък и дванайсетте дни означават, че действието се развива бързо и напрежението е високо. А идеята се роди, след като прочетох няколко романа, вдъхновени от полския и руския фолклор, написани на английски, като „Изтръгнати от корен“ на Наоми Новик и „Мечокът и славеят“ на Катрин Арден. Знам, че фолклорното фентъзи има богата традиция в България, но преди не ми беше хрумвало, че би било толкова добре прието на Запад. Аз, естествено, обожавам славянския фолклор, но винаги съм си мислела, че това е, защото ми е близък. Оказва се, че за западните читатели той е интересен точно защото им е непознат.

Какво друго можеш да издадеш за The Witch’s Compendium of Monsters?

Главната героиня в The Witch’s Compendium of Monsters е Косара. Като вещица тя има голям опит в борбата с караконджули, бягането от кикимори и приготвянето на репелент за върколаци. Има само едно чудовище, от което се страхува – бившият ѝ. Той е Змеят, царят на чудовищата, и след като Косара го изоставя пред олтара, той я преследва. За да избяга от гнева му, единствената ѝ надежда е да продаде вещерските си сили, за да прекоси Стената около града си – магическа бариера, защитаваща външния свят от чудовищата вътре. Покрай тази ситуация се завърта сюжетът на първата част от дилогията, Foul Days. Не мога да разкрия много за продължението, без да разваля удоволствието от първата книга, но мога да ви кажа, че връзката между Косара и Змеят става още по-сложна, а чудовищата му – още по-страшни.

Защо дилогия?

Дилогията беше идея на редакторката ми, Сана Али-Вирани от Tor Books. Първоначално Foul Days имаше отворен край – като много други автори на фентъзи, намирам за трудно да събера цялото светостроене, развитие на героите и сюжет в рамките на само една книга. Когато обаче реших, че искам книгата да бъде издадена традиционно (а не самиздат), колеги с повече опит от мен ме посъветваха, че най-добрата стратегия е да имаш завършена история. Първо, защото това показва на заинтересованите агенти и издателства, че можеш да пишеш добри краища. Второ, защото това ти дава повече възможности – доста издателства предпочитат да подпишат договор за една книга и купуват втора само когато са сигурни, че първата се продава достатъчно добре. Така че втората чернова на Foul Days – тази, която агентката ми прочете и разпрати по издателства – беше самостоятелен роман. Сана обаче имаше друга идея – тя е фолклорист по образование и много хареса света на Foul Days. Искаше да ми даде възможност да го развия повече в рамките на два романа, а не само един. Освен това в стремежа си да дам на историята задоволителен край бях попретупала няколко странични сюжетни линии. Както ще видите, когато книгата е на пазара, главната ми героиня Косара е костелив орех. Развитието ѝ и краят, който бях замислила за нея, не звучаха съвсем правдоподобно, защото първата книга не ѝ даваше достатъчно време да се развие. В крайна сметка аз съм напълно съгласна със Сана, че дилогията е перфектният формат за The Witch’s Compendium of Monsters и съм ужасно доволна, че от Tor вярват достатъчно в мен, за да ми дадат възможност да разгърна историята в две книги.

Кои са темите, които те вълнуват най-силно като писател?

Една от темите, към които често се връщам, е тази, която е и в основата на „Вещерът“ на Сапковски – че най-страшните чудовища всъщност сме ние, хората. Историите ми са вдъхновени не само от българския фолклор, но и от миналото ни, от съвремието, както и от опита ми като имигрант във Великобритания. Много ме плаши напоследък тенденцията към крайнодесни идеологии в Европа и изобщо начинът, по който определени хора правят омразата си към други хора част от идентичността си. Вярвам, че една от най-важните задачи на художествената литература е да ни помогне да видим света през нечии други очи – по този начин тя ни учи на емпатия и толерантност.

Къде според теб е силата на славянския фолклор, когато става въпрос за писане на модерно фентъзи?

Най-голямата сила на фентъзито като жанр, ако ми простите клишето, е фактът, че ни позволява да обърнем криво огледало към собствената си действителност. Славянският фолклор, по подобен начин, е построен върху алегории – вярва се например, че змейовете символизират депресията. Така че фентъзито и славянският фолклор са чудесна комбинация. Пък и на мен като на доста други читатели ми беше писнало от тролове, орки, елфи и джуджета – доста по-лесно е да избягаш от дългата сянка на Толкин, ако вместо от скандинавския фолклор правиш заемки от българския. Щом става въпрос за писане на английски, очевидна сила на славянския фолклор е, че е сравнително непознат на Запад. Това ни дава достъп до този безкрайно богат свят на традиции, ритуали и вярвания, които за западните читатели са напълно нови.

Как се развиха нещата след „Приказка за магьосници, физици и дракон“?

Честно казано, „Приказка за магьосници, физици и дракон“ в момента ми се струва като древна история – въпреки че излезе през 2013-та, беше написана няколко години по-рано, когато бях на 17-18 години. Като резултат, романът е по тийнейджърски хаотичен, пълен с енергия и наивен. Радвам се, че видя бял свят, защото това ме мотивира да продължа да пиша, но в същото време осъзнах, че писането на книги става по-лесно, ако авторът има повече житейски опит. Така че след излизането на „Приказката“ прекарах доста години в учене – през по-голямата част на двайсетте си четох много и трупах опит. Прописах сериозно отново година или две преди да започне пандемията, което се оказа добра идея, защото без писане по време на локдауните сигурно щях да умра от скука.

Би ли пробвала да напишеш роман в някой друг жанр?

Голямата ми любов е спекулативната литература, така че най-вероятно не бих излязла извън границите ѝ, но е много вероятно да напиша хорър или научна фантастика някой ден. По-реалистичните жанрове не ме влекат особено – обичам да ги чета, но като писател харесвам свободата, която ти позволява фантастиката.

Да поговорим малко за процеса на писането. Дисциплиниран писател ли си? Как, кога и къде пишеш?

Сравнително дисциплинирана съм: пиша редовно, редактирам старателно, чета много. Работата ми върви най-добре през уикенда, когато мога да прекарам няколко часа заровена в измисления си свят без прекъсване. Ако изпитам „блокаж“ обаче, знам, че трябва да си дам почивка. Това е начинът, по който подсъзнанието ми казва, че нещо изисква повече мислене и ако се опитам да го напиша, без да си дам възможност да го премисля, историята може да излезе извън релси. Затова не вярвам, че е важно да се достигат определен брой думи всеки ден. Прекаленото напъване ражда слабо писане.

Пиша вкъщи. Много ми се иска да бях писател, който работи добре по библиотеки и кафенета, защото изглежда толкова романтично (пък и щеше да ми предостави повече материал за снимки в Инстаграм). Обаче уви, когато съм навън, се разсейвам твърде лесно.

Доколко важно за теб е предварителното планиране? Винаги ли знаеш каква форма ще приеме и как ще завърши нещото, което пишеш?

Написах Foul Days без каквото и да е предварително планиране, което го направи лесен за писане и много, много труден за редактиране. Научих си урока и вече си правя план – съвсем повърхностен, около страница. Основната му цел е да се уверя, че в историята присъстват всички важни „съставки“ и че имам в ума си някакъв край, към който да се стремя. Не обичам да планирам твърде много. Смятам, че прекаленото планиране те ограничава и може твърде лесно да доведе до история, в която сюжетът управлява героите, а не обратното.

Страшни ли са редакторите?

Не! Понякога чувам от други писатели, обикновено тези без много опит в писането, че не искат да бъдат редактирани, защото, видиш ли, редакторът щял да развали перфектното им отроче. Аз не се чувствам толкова сантиментално привързана към историите си. Осъзнавам, че не зная всичко и един добър редактор може да ме научи на много. Знам и че в крайна сметка и аз, и редакторът имаме една цел – да направим романа възможно най-добър.

Foul Days беше редактиран от трима души. И не говоря само за дребни, стилистични редакции – а за дълбоки, структурни промени. Първата редакция беше направена от писателката Ребека Шефър, с която се запознах благодарение на менторската програма Author Mentor Match, чиято цел е да свърже неопитни писатели с такива, които вече имат агент или са публикувани. Ребека ми изпрати десетстраничен файл с бележки, които преобърнаха романа с хастара навън. Тя съвсем правилно беше забелязала, че не следва никаква структура и започва като един вид история, а по средата се превръща в нещо съвсем друго. След като прочетох бележките ѝ, изтрих две трети от романа и ги написах наново, този път с доста по-добра идея каква всъщност искам да бъде историята. Втората редакция направих с агентката ми, Брена Инглиш-Лоб, която имаше няколко чудесни идеи как краят да стане по-силен. По третата редакция в момента работя със Сана от Tor. От трите тази редакция е най-лесна и бърза, което според мен показва, че съм си свършила работата по време на предишните две.

Нито една от трите редакции не направи каквито и да е компромиси с нещо, което за мен беше важно в историята. Никой не се е опитвал да промени романа само за да пасне по-добре на пазара или за да стане по-комерсиален. Всъщност това е най-важното нещо за мен, когато решавам дали искам да работя с някого като редактор – дали разбират какво е сърцето на историята и дали знаят как да го накарат да блесне.

Мислиш ли за пазара, докато пишеш?

И да, и не. Foul Days беше написан с едно око към пазара – както споменах, бях забелязала, че фентъзито, вдъхновено от непознати на Запад фолклор и митологии, се продава. Другото ми око (какво да ви кажа, явно съм малко разногледа) си беше твърдо в моята копанка. Случи се, че личните ми интереси и пазарът се движеха в една посока. Ако например бях видяла, че, да кажем, фентъзито, вдъхновено от американски уестърни, е популярно и бях седнала да го пиша, най-вероятно нямаше да напиша продаваема книга, защото не познавам американските уестърни и те не ме вдъхновяват. Има го и проблемът, че англоезичното книгоиздаване се движи безкрайно бавно и е невъзможно да предвидиш каква ще е модата в жанра три до пет години след написването на романа, когато той най-накрая ще бъде публикуван. Така че не бих посъветвала никого да следва пазара сляпо. В същото време, познаването му е важно. Ако искате да пишете съвременно фентъзи, трябва да четете съвременно фентъзи, за да видите как се развива жанрът. Понякога помагам на по-неопитни колеги, които тепърва си търсят агент, и винаги е очевидно, когато някой чете фентъзи само от 80-те и 90-те например. Или не чете фентъзи изобщо. Модерното фентъзи има определен стил и тропи, които могат да се асимилират единствено чрез осмоза, с много четене.

Помага или пречи възможността да пишеш свободно на два езика? На какъв език са изписани идеите в главата ти?

Определено помага, защото ми дава достъп до двойно по-голям запас от идиоми, фрази и идеи. Мисля, че познаването на два езика ме прави по-внимателна в подбирането на точната дума, но и по-приключенски настроена, щом стане въпрос за неща като структура на изреченията и параграфите. Когато пиша на английски, обикновено мисля на английски, а когато пиша на български – на български. От време на време някоя дума ми хрумва на другия език, така че често ми се налага да се допитвам до речници, но това не ми пречи, напротив – води до намирането на идеалната дума, за която иначе не бих се сетила.

Какви съвети би дала на всички, които искат не само да пишат фентъзи, но и да усъвършенстват светостроителните си умения?

Изкушаващо е, когато започнеш да градиш нов свят, да залитнеш към по-лъскавите му елементи като магичната система, нациите, които го обитават, или различните езици, които те говорят. Тези неща са важни, но трябва да работят за историята, която искате да разкажете. Дори във фентъзито светът трябва да служи на историята, а не обратното. Знам, че доста неопитни писатели са толкова заети да градят света си, че в крайна сметка не написват нищо. Така че съветът ми е – започнете по-надребно. Действието във Foul Days се развива в два града. Знам точно как работят тези два града – наясно съм с елементи от историята и културата им, които изобщо не присъстват в романа. Извън тях? Идея си нямам. За какво ми е да градя цял свят, когато мога да изградя един добре изпипан град?

Последвайте Геновева в Twitter: @gen_dimova и Instagram: @gen_dimova

Материалът Интервю с Геновева Димова е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Ирина Папазова

Татко

откъс от романа „Игри на реалност“

Откакто мога да изчезвам благодарение на мисълта си, решавам тайничко да се промушвам в чуждите животи и да ги шпионирам. Като призрак, който пресича прегради и наблюдава необезпокоявано какво става. Искам да проникна и в света на татко. Под един покрив сме, но той не е с нас. Чудя се къде ли е.

Зяпам зад тънките пердета на прозорците на партерните апартаменти. Искам да видя какво се крие зад стените на един дом. Търся съкровище, тайно и невъобразимо. Мечтая си пред очите ми да се разиграят разтърсващи събития, но все попадам на банални сцени от сорта на майка, която приготвя вечерята, и баща, който чете вестник или гледа телевизия… Нищо интересно не се случва. Дали пък въпросните събития са невидими с просто око? Може би и тези хора, като татко, не са изцяло там и истинският им живот тече някъде другаде.

Дните минават и нищо ново. Домашните сцени се повтарят. Във всяко жилище заниманията са подобни. Ужасяващо подобни. Малко по малко цялата хамалогия, цялото суетене, които царят наоколо, губят смисъла си. Имам чувството, че светът около мен размива очертанията си. За какво е нужно всичкото това готвене и четене на вестници? За какво ми е да дебна появата на нещо, което се случва на недостъпно за мен място? Обикалям квартала и навсякъде е еднакво. Като че ли съм се качила на въртележка с автомати, които изпълняват неуморно едни и същи действия. Разбъркай супата в тенджерата, увеличи звука на телевизора, изрецитирай си стихотворението… и после пак.

Завива ми се свят.

Ами ако животът е точно това: дълга поредица от скучни дни? Не стига че мълчанието ни е унищожително, ами монотонността на ежедневието се заема да заличи и малкото неща, които ни остават. Майки, грижещи се за децата си, бащи, седящи по диваните… Като вкъщи. Досадно, безкрайно повторение.

Потрепервам. Продължавам да гледам през прозорците на долните етажи, но вече с притеснение. Нищо. Започвам да се отчайвам и да си мисля, че и аз не си струва да живея. Няма да има ходене до звездите, няма да има и къща край морето… Очаква ме плоско живуркане: чиновничество, домакинство и ядове…

Не опознавам ни татко, ни чуждите бащи. Световете ни са херметически. Всеки в неговата си панелна кутия, всеки отвъд невидимата стена на мислите си. Успокоявам се, че някои неща все пак са ми достъпни. Като мама, която отдавна ми е ясна. Тя е онова, което не искам да бъда. Или пък брат ми. Той е просто един тъпанар. Не че е глупав, ама… Невидимите им стени са толкова прозрачни, че мозъците им прозират направо от отвътре. С другите обаче не е така, като започнем от татко.

Като го питах как ще разбера, че съм пубер (освен неизбежната поява на пъпки), батко ми беше казал, че спрат ли нашите да ми отговарят на въпросите, значи се почва. В крайна сметка и те нищо не знаят. За какво живеем, защо всичко е толкова странно… Явно не са намерили отговорите. Изглежда, са спрели и да се питат. Иначе нещата щяха да са различни. Като се замисля, едва ли баща ми си е мечтал да изпадне в летаргия, като порасне, и да си запълва дните с работа и телевизия. Може би дори не си дава сметка в какво се е превърнал животът му. Сигурно и той си е представял как се впуска в героични авантюри, как красива булка увисва на ръката му и го гледа влюбено цяла вечност. Ама е било преди. Преди да спре да търси смисъл. Сега се е отказал, от всичко.

Като прецених, че в крайна сметка в него няма нищо за разгадаване, той взе че ме изненада. Битието му май не е пустошта, която си представях. За няколко минути кракът ми стъпи в неговия непроницаем свят и видях какво се крие всъщност зад цялото това безучастие.

И така, един ден се звъни ядосано на вратата. Татко отваря. Бащата на една съседка се развиква, без да отдели и секунда за разни предварителни любезности, че брат ми си бил завирал езика в устата на дъщеря му. Хваща ме страх въпросният негодуващ мъж, над метър и деветдесет, да не забие един на татко и да го унижи безскрупулно пред очите ми. Представям си го как се свива, както пред мама, и как оня му счупва носа. Ама не. На татко окото му не трепва. Той гледа надменно дългуча, даже леко се подсмихва. И започва да нарежда, какъв мъж бил оня да хленчи по чуждите къщи. Какъв баща бил да не може да научи щерка си да не лапа разни езици, ако това чак толкова му бърка в здравето. И що не вземе да остави младите хора да си живеят живота както им харесва. Я си се качвай у дома да се перчиш пред жена си, че ей сега ще ти тресна един и като се сринеш на пода, ще ида да потърся един-двама колеги от комитета.

Просто ме изумява.

Съседът се опулва изненадано и не обелва дума. Сецва му се жлъчната тирада. След като известно време така и не намира какво да каже, започва да клати безсилно глава. И за да не се изложи още повече с вцепененото си мълчание, най-накрая се освестява, прави кръгом и се омита нагоре по стълбите. Още преди оня да завърти докрай пети, татко си възвръща флегмата и отегчения поглед. И помен няма от невероятната решителност, която демонстрира преди миг. Виждам, че наново е нащрек да не би мама да го сгащи за нещо. Ослушва се внимателно да не го викне отвътре.

Дали е такъв безстрашен и на работа? Може пък и да е голяма клечка. Може би само вкъщи се превръща в пъзльо, щом мама се появи в полезрението му. Като пресече прага на дома ни, става друг. На площадката пред апартамента – дори и само на няколко сантиметра от входната врата – изправя гръб и се подготвя за атака. Върне ли се обратно – изчезва. Май наистина живее в два свята. И то реални и напълно разделени един от друг. Преди и след входната врата.

По-късно щеше пак да ме впечатли – щеше да тропне по масата и да каже, че прекратява тренировките ми по плуване. Щях да изпитам огромно облекчение, без да знам самата аз защо, нито какво щеше да накара татко да реши така. Но вердиктът му нямаше да подлежи на обсъждане. Дори пред мама нямаше да се огъне. Тя щеше да онемее и да се фръцне сърдито. Щеше да му се цупи дни наред, но той нямаше да ѝ обърне внимание. Накрая тя щеше да разбере, че се налага да отстъпи.

Изглежда, у дома само ние с брат ми успяваме да му вдъхнем смелост. Изтръгваме го закратко от унинието, караме го да ни покаже набързо този, другия му свят, където е храбър и непоколебим, преди отново да изчезне пред телевизора.

Ирина Папазова – „Зед или дребните лудости“ (Сиела, 2012), „Игри на реалност“ (Ерго, 2021) – от години живее във Франция. В момента подготвя третата си книга за публикация на френски. За романа „Игри на реалност“ Стефан Командарев казва: „Една неполитизирана и магическа книга за комунизма и посткомунизма през погледа на главната героиня, минаваща през житейските етапи на дете и тийнейджърка. Впечатления, случки, усещания, размисли се преплитат с философски теми като истина, свобода, мълчание. Куклата Барби, водата, хлорът са част от символите и циклите на едно откъсване от миналото. Порастването се е превърнало в приказка за вълнуващо пътуване и прекосяване на личната Берлинска стена. И като възможност за ново начало.“

Материалът Татко, от Ирина Папазова (откъс) е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Райна Маркова

Чадърът

разказ

Чадърите са най-неприятните неща, изобретявани някога. Лесно се чупят, още по-лесно се губят и никога не са с теб, когато ти трябват. Точно в този момент обаче бих дал мило и драго за какъв да е чадър, само за да притичам до някое такси или до метрото сух. До час трябва да съм в Парламента, за да отразявам делириума на групата пациенти, които незнайно защо у нас всички наричат политици. Телевизионен репортер съм, в случай че не е ясно. Снимам с екипа на националната телевизия дебатите и после правя репортаж от това кой какво заявил, кой какво декларирал, какво е изцепил… Такива неща. Понякога предаваме и наживо. По избори е особено тежко. Брифинги, хроники, комисии… А после на Сан Стефано – о, радост! Там ме чака волиерата на Бибоний, големия началник, който иначе си е прост говорител, но като почне да кърка от сутринта, до обяд вече е пиян на мотика и става само да го натоварят в такси другарите му по чашка, защото не може сам да уцели вратата на джипа си, камо ли да го управлява. Но иначе управлява телевизия. Национална. Уж де. Бибо само си се вози. Друг управлява телевизионните обози. Извинете римата…

Не, някой ден наистина ще си хвърля журналистическата карта и ще зарежа тази продажна телевизия с всичките къркачи, педали, друсалки и освидетелствено луди, които е приютила. Дотогава обаче трябва да се разбирам с тях някак, колкото да върви работата. Е, не винаги се получава. Докато течаха разправиите за анкетната комисия за АЕЦ-а например – дали да я има, или да я няма, аз отказах на нашата планираща продуцентка да отразявам „позицията“ на Скабо – главния враг на АЕЦ-а. В Скабо няма и помен от разум. Той е радиоточка, бълваща злоба и лозунги. И освен това смърди. Съвсем буквално си смърди. Не се стои край него. Каква ти там „позиция“ – казах на продуцентката, – тук има само диагноза! Просто ѝ заявих, че ако ме принуди, не мога да обещая, че ръката ми няма да се отплесне и да му перне в ефир един с микрофона. Продуцентката остана като гръмната, но все пак уважи погнусата ми. Не, някой ден наистина ще ѝ тегля майната на тази кочина.

Това лято не ми стига рутинната гадост, та и дъжд…

Трети месец пороите не спират! След майските дойдоха юнските, а след тях юлските! Почти винаги пристигам мокър на работа, а в моя случай това е катастрофа! Представете си само! Представете си мой произволен делник от това лято! Представете си как журналистката се старае с микрофона:

– Гос’ин председател, предвид природните аномалии напоследък и спонтанно възникналото доброволчество в бедствените райони, предвиждате ли някоя нова норма, която да го регулира?

И отстрани – аз, с камерата, а от мен капе вода като от удавник. Верно, че не се виждам на екран, но ме вижда капутът, когото уж съм взел на мушка и който трябва да бъде притиснат, да отговаря.

Днес обаче дъждът е такъв, че може изобщо да не пристигна на работа. Не смея даже да изляза от входа. От козирката се лее водопад! Ще ме направи на трътка за нула време. Чак се плаша. Библейски потоп e това, бедствие, което стресна даже нашите гении на беззаконието, та се наложи да скроят закон. Аз и него отразявах. И знаете ли какво съдържа този закон? Според тоя закон доброволната помощ при бедствия става задължителна, а спонтанните дружини, организиращи се от хората по места… Познайте! Ами с цел „подобряване на координацията: тези дружини трябваше да се сдобият с ръководители и да се създадат съвети… А самите дружини… тия същите доброволни, спонтанни дружини… тия доброволни спонтанно-паравоенни дружини на мен още там, на гласуването ми се привидяха като силови структури, афилиирани към съответната политическа сила за бързо реагиране при бунтове. И се оказаха точно такива. Сега само ги чакам да замаршируват из страната на фона на бодър рагтайм, като в роман на Доктороу… Без майтап! Не че бунтове се очертават. Ни най-малко! Населението седи в развалините и оплаква съсипаните си буркани с пръжки.

Но днес денят е по-особен, съдбовен някак. Днес не се обсъжда някой лайнян проектозакон, днес ще бъде връчен вот на недоверие срещу кабинета на самия крал Бобо. Темата на вота: провал на правителството в областта на правосъдието и вътрешните работи! Ехей, това не се случва всеки ден! И аз ще трябва да се включвам пряко от парламента. Не бих искал да го правя, стъпил в локва на пода.

По дяволите! Проклетите таксита са винаги транзит през тоя квартал. Никак не го обичат. То какво ли да му обичат? Живея на Сточна гара. Това е стара промишлена зона: порутени халета, изоставени въглищни складове, рампи, изтърбушени релси и бивши депа, а сред тях – работнически кооперации. Само дето промишленост и работници отдавна няма. От тях са останали само ръжди и сажди, разкрасени с графити. Парадоксът на старите промишлените зони: там, където вече няма работа, има скуотове; няма работници, има „независими“ артисти – евфемизъм за самонастанили се немити бродяги, лапащи грантове. Напоследък и мигрантите оцениха квартала. Те някак си се сработват с независимите артисти, не смея да гадая как, но пък заради тях проститутките изчезнаха, а с проститутките явно и таксиджиите. Та ето тук живея аз, в това постиндустриално гето, а работя на скъпите паркети в Парламента. Между двете локации връзка няма, даже и имагинерна, а аз някак трябва да преодолея това разстояние с такси или бог знае как, преди пороят да ме е завлякъл през уличните шахти право към подземния Стикс на градската канализация.

Не, няма как да преплувам невредим това море от мазни локви и лайна! Абсурд!

Четвърт час така си мина, без да мога да мръдна! Време е да подходя креативно – да си нахлюпя някой кашон на главата и да притичам. Кашони край будката за вестници винаги има. Оглеждам се. Има, да. Пороят ги е превърнал в папие-маше. Дали пък да не се кача догоре за някой полиетиленов чувал от тия, с които изхвърлям боклуците? И без това ще закъснея.

А-ха да пъхна ключа в ключалката и го виждам. Него! Чадърът! Подпрян току до шуртящия улук на входа, буквално на ръка разстояние, стои и ме чака, огромен, черен и някак заплашителен. Сякаш малко преди да извърна поглед, оттам е минал сам Воланд и го е оставил специално за мен. Оглеждам се. Малко ли старци в квартала приличат на Воланд? Няколко оклюмали човека на спирката, отегчената баничарка в баничарницата, вестникарят в будката – и това е. Никой не се интересува от находката ми. Никой, който поне малко да изглежда на негов собственик. Миг се колебая. Посягам. На вид е ужасен, огромен и чудовищно мръсен. Направо гнусен! Къде е лежал преди това, за какво е служил, чий е бил… даже не искам да знам! Моментално ми хрумва, че е бил оръжие на престъпление или нещо такова, но се опитвам да не давам воля на въображението си точно сега. Няма време! Слава богу, ръждясалата пружина услужливо се раздвижва и над главата ми с адско скърцане се разтваря не палатка, не балдахин, а шапито на цял цирк. Така ме покрива, че се чувствам защитен от глава до пети. Хващам здраво дръжката, облечена в кожа и украсена с мокър копринен пискюл и хуквам към стоянката, готов за щурм.

Слизам от таксито на местопрестъплението, наречено Парламент, тъкмо навреме. Там шепа артисти-сюрреалисти всеки ден преразкатават наново Конституцията, понеже оригиналът, както знаете, е скучен. И понеже тези сюрреалисти трябва да бъдат пазени от бурната любов на публиката, на входа има инсталиран скенер. Аз сега с моя чадър трябва някак да мина оттам. През тези скенери минават какви ли не неща. Миналата есен даже мина някакъв маскиран като Спайдърмен, нарамил куп кутии, които после се оказаха пълни с екзотични пеперуди. Спайдърменът от своя страна пък бил с пропуск, което май обясни и хвръкналата глава на шефа на Националната служба за охрана в последствие, а летящите из парламента пеперуди Монарх се оказаха реклама на някакво риалити шоу, което тръгна скоро след това по една частна про-правителствена медия. Аз не че нямам пропуск, но днес е вотът на недоверие, а с мен е и този чадър… А чадърът е предмет, обременен с митология, с тежка политическа митология, даже и да не изглежда чак толкова съмнителен.

Трябва да изтърпя странните погледи на охраната, но минавам.

Епилог

Денят на нашия герой приключва както е и започнал – с дъжд, макар и не чак толкова яростен, колкото през деня, а само злостно упорит.

Колкото до вота на недоверие, той е минал неуспешно, то се знае. Но и да бе успешен, щеше да е само част от шоуто, от неговия добре премислен сценарий и отдавна предрешен финал. Нашият герой вече не мисли за това. Раздвоен между халюцинация и реалност, той все още се чувства леко възбуден от директната си връзка с Отвъдното, приела формата на чадър, и вместо да тръгне с колегите си към някое от многото питейни заведения около Телевизията, предпочита да тръгне към къщи, и то по най-дългия възможен маршрут – край канала. Ей тъй, да си събере мислите.

Колите минават покрай него като джетове, заливат го талази кална вода, но на него не му пука. Подпира се на неразтворения чадър като на бастун. Всъщност – съприкосновението с природната стихия му доставя странно удоволствие. И кал да вали, ще му се струва по-пречистващо след днешния ден на лъжи. И дъждът, и чадърът са част от съвсем друг свят – светът на Необяснимото над който тегне съдбовност, но липсва ясна каузалност; свят уж без закони, в който връзката между следствие и причина е странно разхлабена; свят в който срещу житейските страхове няма никаква защита, но се разкриват възможност след възможност, след възможност; свят, в който човек може да вгради съпротивата си само в някаква сляпа вяра, докато напредва в тъмното.

И ето го нашия човек – крачи в нощта по безлюдните, продънени от безкрайни ремонти улици, рискувайки всеки миг да хлътне до уши в профанна реалност, приела формата на яма, заложена като капан от приближените до властта фирми за пътна поддръжка.

Но нашият човек все пак се добира невредим до квартала си, спира се пред входа на кооперацията в която живее, оглежда се – никой и нищо необичайно, все този дъжд – и като един порядъчен гражданин оставя чадъра там, откъдето го е взел. Воланд ще си го прибере, за да може следващият загазил да го ползва. Макар че най-вероятно би го прибрал някой квартален манго, за да го продаде на някой вехтошар, а той – срещу приятна сума – за реквизит на Бояна.

След минути нашият герой ще си е у дома, на сухо, ще си налее вино, докато навън, в тъмното дъждът, досущ като някой луд избягал от лудницата, ще продължи да блъска по прозорците с разбриданите си ръкави. Изтерзан от свръхзлоупотреба с езика, героят ни ще се оттегли с чашата си; и дори ще се опита да чуе какви ги бърбори дъждът на неговия си език зад стъклото. Този същия праезик, с който си служат и Немезида и Ананке и Тюхе и Фатум, и арабският Кисмет и нашата Съдба… Език на който не се лъже.

Явно има много за казване проклетият дъжд!

А и как иначе? Вездесъщ, той знае всичко! Разстила плетеници от „причина“ и „следствие“ върху цялата осезаема повърхност на града: от козирките и покривите та до шахтите, до каптажите и канавките, просмуквайки се през всичките му мръсни пори чак до катакомбите в основите му, а оттам – до Пъкъла.

Нейсе, на нашия герой точно в този миг няма как да му хрумне, че в съвсем обозримо бъдеще бесовете ще го накарат да захвърли пропуска си в лицето на шефа Бибоний и да напусне кочината. Само за да стане водещ в собствено предаване в чисто нова, опозиционна кочина. А после – телевизионен проповедник. А после – да се озове обратно в Парламента, но от другата страна на камерата – като политик.

Райна Маркова е автор на сборника с пънк-разкази „Пого“ (1999), на романите „Фани по опасните пътища на светлината“ (2001), експерименталния роман „*.LOG“ (2006) и „Безподобните“ (2011), аудиопиесите „Плутон“ (2008) и „Кусусан“ (2020), публицистичната книга „Контрол“ (2019), сборника „Влажна зона“ (2021).

Материалът Чадърът, от Райна Маркова (разказ) е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Уважаеми читатели, уведомяваме Ви, че въпреки необичайното забавяне тази година ежегодният Конкурс за фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян, ще се проведе – както се надяваме, – малко по-добре обезпечен, все така добре организиран.

Какво можете да очаквате? Приемът на творби ще бъде обявен в края на лятото или началото на есента. Максимален брой отличени творби ще бъдат публикувани в годишна конкурса антология. Предвиждаме минимум две представяния/четения с участието на отличените автори и официално награждаване, съвпадащо с рождението на патрона на конкурса. За пръв път в това издание на конкурса авторът на разказа, отличен на първо място, ще бъде награден и със специална статуетка.

Точни подробности – заедно с анонсирането на приема. Междувременно работете неуморно върху текстовете, с които планирате да участвате, защото както винаги очакваме от Вас най-доброто за антология, която ще достигне до възможно най-много почитатели на българската литература с фантастичен елемент.

*Не предвиждаме промени в жанровите и обемните изисквания, така че можете да се ориентирате за обичайните условия от анонса на миналогодишния конкурс.

С уважение и нетърпение да се видим,
Петър Тушков

Материалът Бюлетин: Конкурс Агоп Мелконян 2022 е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Петър Кърджилов

Хибридната атака на ген. Решетников

фейлетон

Вратата, въвеждаща в стаята, приютила редакцийката на вестник „Стършел“, се отвори бавно и тихо, неусетно почти. В рамката ѝ се вписа тантурестата фигура на писателя Михаил Вешим, изпълняващ длъжността главен редактор на споменатото издание. Той очевидно бе силно развълнуван, защото с усилие и нехарактерно за инак гладката му реч заекване успя да артикулира в офисното пространство:

– Хибугзи ис отовтсвуч аз ромух…

Космична тишина – от онази, най-дълбоката, характерна за покрайнините на Вселената, обгърна това късче от сградния фонд на Столичната библиотека, изтръгнато с цената на титанични усилия от алчните ръце на ненаситната общинска бюрокрация и превърнато с много обич в Светая Светих на родния хумор. Опустя откъм людски глас „гнездото на стършелите“, онемя „камбаната на истината“. Изчезнаха всепроникващите (дори през плътно затворените прозорци) звуци, характерни за един от най-шумните софийски площади – влудяващите скрибуцания на трамваите, безспирният кикот на все още неопитали любовта тийнейджъри, подвикванията на книжарите, залели с пъстроцветните си сергии околното междусградово пространство… Утихна даже бръмченето на досадната редакционна муха, като да си бе прехапала езика.

– К’во става бе? – попита угрижено управителят на ООД-то, издаващо вестника, интуитивно надушил задаващата се опасност.

– Брадъре, ти пак ли мина на обратен букворед? – изстреля седящият до него брадат мъж, без дори да вдигне глава от монитора пред себе си. – Знаех си, че ще се вманиачиш на тази тема, но не допусках, че ще задълбаеш в нея чак толкова много…

Потресен от безсърдечността на своя дългогодишен колега, фейлетонистът, сатирикът и сладкодумният разказвач Мишев-Вешим най-сетне възвърна своето дар слово.

– Никога не съм се обръщал към тебе с молба да ми отпуснеш някоя и друга кинта назаем, „брадъре“ – каза той, натъртвайки върху последната дума, – защото всякога съм знаел колко язвителен ще бъде отрицателният ти отговор. Никога не съм очаквал да получа коледен подарък от тебе, никога не съм се надявал, че ще наминеш някоя вечер у дома, загрижен за това, дали не съм се подмокрил или дали съм добре завит с одеялцето… Но в бедствена ситуация като тази винаги наивно съм се надявал поне на мъничко съчувствие, състрадание, на някакъв, па било то и фалшив израз на съпричастност, на добра дума барем…

– И какво ѝ е бедственото на ситуацията? – попита хладно и високомерно безсърдечният колега.

– Изгубих си чувството за хумор! – проплака Вешим. Нито по-изразително можеше да се каже, нито по-изразително да се изиграе.

Онази, космичната тишина, отново се възцари в редакцията. Отнейде повя безмълвна студенина. После някой възкликна, друг изсумтя, трети изхлипа. До проливане на сълзи, слава Богу, не се стигна, но в психологически план ситуацията не бе далеч от подобна развръзка. Безсърдечния, най-сетне вдигна глава от монитора пред себе си, което означаваше, че е силно потресен. Въпреки това запази самообладание – волево усилие, препоръчвано най-често в наръчниците по основи на поведението при кризисни ситуации.

– Разкажи един виц! – изграка императивно той, все още съмняващ се в истинността на изреченото от своя главен редактор.

В реакцията му прозираше нещо от инатлъка на главен инспектор Барнаби, който макар и изправен пред наличието на четиринадесетте трупа, открити през последните няколко дни в Мидсъмър, пренебрегва тази досадна подробност и настоява да се добере посредством присъщите си прозорливост и дедуктивност до неопровержими доказателства, че из землището на едноименното село броди сериен убиец. Амбициозен при това…

– Ен агом – изстена подложеният на нечовешкото изпитание, внезапно осъзнавайки, че до края на живота си ще бъде принуден да споделя съдбата на пророчицата Касандра, дарена от Аполон със способността да вижда в идното, ала същевременно и прокълната от непоследователния бог никой да не вярва на предсказанията ѝ.

Колегите на Вешим се изхилиха, но не защото виждаха нещо смешно в ненадейно струпалата се върху техните глави „бедствена ситуация“, а по-скоро от страх пред неизвестното бъдеще, интуитивно усещайки, че много скоро положението ще им се стъжни, тъй както и при социализма не им се бе стъжнявало… „Каква ирония – мислеше си през това време Вешим – колко трудно успявам да развеселя хората, разказвайки им нещо смешно, и колко лесно предизвиквам бурен смях всред тях, запознавайки ги с абсолютно трагична случка“.

– Ужас! – изохка Управителя, внезапно усетил тежестта на обществената нагрузка, стоварила се върху крехките му плещи в мига, когато лекомислено бе склонил да поеме административната отговорност в името на колективното благо. – Ужас! Ужас…

Той вероятно щеше да продължи да повтаря тази дума поне още около час, защото бе от онези емоционални души, които казали веднъж „ужас“, трудно можеха да контролират спирачния път, който евентуално би довел до прекратяването на произнасянето на ужасното слово. Имаше и друго – с вайкането си Управителя желаеше не само да привлече общественото внимание върху себе си, не само да впечатли аудиторията, но и да я убеди в неговата загриженост за съдбата на ООД-то. Но бе сполетян от разочарованието. Към неговото изпълнение публиката остана равнодушна като някогашна членска маса, присъстваща против волята се на просмукано от скуката събрание на кварталната ОФ-организация. Затова пропъди драматизма и рече делово: – И кой сега ще пише във вестника?

– Ами… – замисли се Безсърдечния. – Ще разчитаме на стационарния ни кореспондент във Венеция, когото гальовно наричаме „пътуващ”…

– Ти знайш ли к’во означава това, бе? – избухна Управителя, като лицето му първо поруменя, а сетне се белна. – Не проумяваш ли, че ако увиснем на неговото остроумие, ще измрем от глад.

– Затова пък нито един наш читател няма да умре от смях! – ухили се цинично Безсърдечния. – Нима това не е прекрасно – да спасиш хиляди човешки живота… А може би…?

– Ен, ен, ен… – запелтечи отново Мишев-Вешим.

Категоричното несъгласие, което затрептя връз моравите му устни, даваше да се разбере, че нерадата перспектива, която Брадъра се готвеше старателно и детайлно да очертае, разпалва в душата му по-скоро лютост, отколкото бурен възторг…

*   *   *

Като всяка злокобна вест и тази се разнесе светкавично. Популацията в офиса на „Стършел“ се повиши тревожно, а нейните видове, състав и структура рязко се промениха – навсякъде шетаха сътрудници, почитатели, редови кибици… Едни се тюхкаха, други съчувстваха, повечето злорадстваха: – Хак му е! – потриваха ръце те.

– Това е работа на англичаните – изпъшка Брадъра. – Сто пъти ти казах да не пишеш за тези брекзитисти и расисти, ама ти – не, та не. Съседът ти бил англичанин, добро момче бил… Нà ти сега един английски съсед! Изпречи ли ти се на пътя англичанин, па макар и съсед да ти е, очаквай само тревожни последствия.

– Макрон е! – заключи Управителя. – Оня с убийствения пакет. Само пъклена душица като неговата може да измисли подобно злодеяние. Само блуден Париж може да роди и осъществи перверзната „френска връзка“. Цял филм има за нея, гледал съм го в кино „Влайкова“.

– Американците са – включи се онлайн от Щатите тамошният специален пратеник на вестника, – те провеждат подобни експерименти на полигона в Невада.

Има много начини да произнесеш думата „експерименти“, но американският кореспондент умишлено бе подбрал най-гадния, отличаващ се с оглушително стържене в гласа.

– Опрели американците до Мишовото чувство за хумор! – намеси се карикатуристът на вестника. – Те какви смешници си имат – и в Холивуд, и на Бродуей, и в Капитолия… Виж им само президентите…

– Руснаците са, руснаците – просъска някой, оказал се впоследствие агент-провокатор. – От север иде всяко зло, от Кремъл долита то!

*   *   *

По същото време и президентството жужеше като кошер – стопанинът му спешно бе свикал консултативния съвет по национална сигурност.

– Представяте ли си каква глобална криза би настъпила – рече държавната глава, – ако всеки почне да краде, каквото му се ще. Днес – чувство за хумор, утре – секретен доклад, вдругиден – пътна карта за развитието на газопреносната ни мрежа, в по-вдругиден – държавна тайна… Питали ли сте се изобщо, докъде може да се стигне, ако някоя чужда нам велика сила се докопа до моженето ми да пилотирам Миг-29?

– Ами ако някой си присвои моето футболно майсторство, боейки се и от пасовете, които раздавам, и от порциите, които щедро сервирам… – допълни политикът Барселон Банкянски. – Имам предвид ония лоши хора, дето ги бия както на всички избори, така и на всички мачове по всички спортове… Толкова често ги бия, че чак доскучава…

– Вулгарна хайдушка приватизация! – възмутено възкликна боркиня за социална справедливост и пролетарска водачка с дребнобуржоазен уклон към бързо забогатяване. – Това е все едно да ми откраднат интелекта! Не се уморих да повтарям колко много ни отне демокрацията, но даже аз, прозорливата, не допусках, че тази напаст е способна да посегне на най-милото у човека… Горкото момче. Вярно е, че понякога ме наричаше Баба Цоцолана, но аз не се обиждах. Това си бе напълно в духа и традициите на нашата столетна партия – нали на един от нашите велики вождове са му викали Дядото, още докато е учел в прогимназията. Щото е бил най-умният от всички! Също като мене…

*   *   *

Бащата на Вешим, старият писател Мишев, също не стоеше със скръстени ръце, а проведе собствено разследване, останало в историята на българската литература под кодовото наименование „Преброяване на дивите зайци“. Негови доверени хора, все селяни с колелета, хукнаха да разпитват от квартал на квартал, от вилна зона на вилна зона – та чак до Дунав мост. Уликите, събрани по време на операцията и то без използването на специални разузнавателни средства, сочеха недвусмислено, че Младши е станал мишена на хибридна атака, че вероломният похитител на неговото чувство за хумор се спотайва (ведно с плячката) в московската си бърлога. Натам и се насочи ограбеният творец – връз крилете на „Аерофлот“ и пришпорван от неистовото желание да впримчи час по-скоро „душата на злодея“. Тези три думи представляваха форма на словесно-образно онагледяване, незнайно защо приписвана на някой си Хамлет, но всъщност изобретена от Шекспир, казал и други хубави неща. „Самият аз не бих могъл да го напиша по-възвишено“ – помисли си Вешим, когато застана върху първото стъпало на стълбата, въздигаща пътниците от сивотата на бетоновата писта към чернотата и неизвестността, изпълващи утробата на самолета…

*   *   *

Город Москва, проспект „Йосиф Висарионович“, переулок ГУЛАГ… Тъкмо на това място се озова писателят и човекът Михаил Мишев-Вешим – поомачкан, ала цял-целеничък, след като едва бе смогнал да се изтръгне от колективната прегръдка на претъпкания тролейбус, дело на напредничавата съветска научно-техническа мисъл. Тъкмо на това място щръкна той, макар дълго време да се бе лутал из лабиринта от печални мисли и основателни съмнения, смятайки се за безвъзвратно изгубен в заобикалящата го несрета. Щръкна, където трябваше – пред Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ).

Очакваше зданието да е огромно, внушително, потискащо – като повечето обществени сгради в столицата на рухналия комунизъм. Но то се оказа кокетна двуетажна старина, законно национализирана преди век от анонимен помешчик експлоататор. Каменно стълбище водеше към входа, където за изненада на посетителя нямаше никаква охрана. Българинът се подвоуми за миг, сетне се шмугна в къщата.

Всеки квадратен сантиметър от стените на безкрайните коридори бе запълнен от великолепни фрески, проследяващи възловите сражения от Френско-руската война (1812), по време на която героичните войски на ген. Кутузов бяха успели да прогонят от земите си армията нашественик на Наполеон Бонапарт, без да ѝ нанесат дори едно сериозно поражение. Заплесвайки се по стенописите, пришълецът в крайна сметка се изправи пред врата, в чиято плът бе завинтена стъклена табела с надпис „КАБИНЕТ ДИР.“.

Вешим почука, натисна бравата и плахо пристъпи в директорския кабинет, чийто интериор също бе решен в стил „Отечествена война“, но не онази, Наполеоновата, а Великата – от 1941–1945. Всъщност помещението представляваше майсторски изработено копие на фронтова землянка – облицована с грубо одялани греди, върху които висяха, окачени на ръждиви пирони, два нагана, шмайзер, чернобял портрет на Сталин, протрита будьоновка, няколко ордена и медала… Спартанската обстановка се допълваше от железен креват с твърда пружина и още по-твърд дюшек, застлан с кафяво войнишко одеяло; дървен шкаф с плътно затворени крила; няколко рафта, натъпкани с пожълтели вестници и секретна документация; огромна маса от здраво сковани нерендосани дъски, върху която имаше гарафа водка, войнишко канче, пълно с димящи варени картофи, алуминиеви чиния, лъжица и вилица, никелиран самовар – рожба на съвременната конверсия…

Зад масата, която очевидно бе работното място на директора, седеше среден на ръст, набит, обикновен руски мужик… Единственото необичайно в случая бе, че мужикът изглеждаше напълно трезв!

– Здравствуйте, товарищ… – неочаквано за самия себе си Вешим блокира като компютър, поразен от мощна руска кибератака, заразен от вируса на хронична антисъветска истерия, задръстен от вековни шовинистични предразсъдъци и пещерно русофобство. Неговите скромни познания по езика на Пушкин се изпариха от рошавата му глава, където обаче продължаваха да орбитират фамилните имена Калашников, Решетников и Рукавишников. Затова българинът реши да рискува: – …товарищ Калашников…

– Правилно! – с неподправена нотка на сърдечност възкликна директорът на РИСИ, чието име всъщност бе Леонид Петрович Решетников. – В началото е всегда Калашников, той именно те прави на решето, той те превръща в Решетников. Как ви се видя Москва?

– Не е тази, която помня от моята младост… – отвърна автоматично Вешим, дълбоко убеден, че ловко прикрива чувствата си.

– Да, Москва е друга, което съвсем не означава, че в нея нещо се е променило – заговори уж бившият генерал-лейтенант и настоящ директор на учреждението, което не бе никакъв изследователски институт, а аналитичният център на руското външно разузнаване. – А вие как сте? Със здравето имам предвид.

– Кой, аз ли? – попита на свой ред нашенецът, инструктиран от „стършелите“ да отговаря на въпросите с въпроси.

Следваше инструкциите той, ала не сполучваше да скрие безкрайното си учудване, породено от външността и поведението на Решетников – облечен в кремав ленен костюм, чиято кройка бе отдалечена на светлинни години от тазгодишната лятна модна тенденция, следвана упорито от редовия московчанин, с която Вешим бе успял отблизо да се запознае по време на пребиваванията си в превозните средства на московския градски транспорт. Особено в споменатия вече препълнен тролей, който напълно в традициите на прословутото славянско гостоприемство бе предоставил на българина възможността да поседи за малко в скутовете на всички седящи пътници, включително и в този на шофьорка – мъжкадана от Задкавказието с добре поддържани мустачки, а с правостоящите да размени сърдечни братски прегръдки, до този момент смятани от Вешим за монопол на великите вождове и държавно-партийните ръководители, ала оказали се напълно достъпни за осъществяване и между обикновените хора от народа.

Ведър, слънчево усмихнат, генералът говореше с глас, наподобяващ онова тихо бълбукане, с което от бабиния буркан се стича сиропът на тиквения петмез. А очите му – едни такива топли, състрадателни, ласкави като нож на гилотина, истински прозорци към добротата… С две думи – приветлив човек. От далеч си личеше това, а и не трябваше много време да се проумее. На всичкото отгоре изглеждаше загрижен за здравето на своя гост, или поне умело симулираше, че се интересува от темата. „Индикация за добро възпитание“ – реши прибързано Вешим, защото дори не подозираше, че Решетников е от онези люде, които никога не позволяваха на условностите и обстоятелствата да попречат на стремежа им към нови знания.

– Добро пожаловать! – генералът разтвори ръце, а усмивката му грейна една такава – широка-широка като широката руска душа, като „шиpока стpана моя pодная“, разпростряла се от Балтика до Пасифика…

На по-радушен прием не се е радвал дори Блудния син от едноименната Христова притча, през 1927 парижани не приветстват тъй сърдечно американския пилот Чарлс Линдберг, пръв прелетял без кацане Атлантическия океан, подобен ентусиазъм не съпътства дори специалните тържествени посрещания на моряците челюскинци през пролетта на 1934 във Владивосток, на първия космонавт Юрий Гагарин на Червения площад в Москва през април 1961, на кацналите върху Луната астронавти от екипажа на кораба „Аполо 11“ в Ню Йорк през август 1969…

Изненадан от искреността и добронамереността на широко разтворените обятия, Вешим бе шокиран – не го показваше открито, но и не можеше да го скрие от своя събеседник – професионалист с хладен ум, чисти ръце, горещо сърце и проницателен поглед. Проницателен и триумфиращ – като на Добрия пастир, зърнал как залуталото се незнайно где вакло овне доприпква обратно при стадото.

– На вас с удоволствие казвам „добре дошли“, но не мога да нарека добро актуалното международно положение. Радостно ви приветствам с „добър ден“, но дали той е наистина добър за целокупното човечество… – из устата на Леонид Петрович начена да се лее реч, чието жанрово охарактеризиране бе трудно за направа дори от майстор на литературата като Вешим. Защото думите на генерала можеха да се квалифицират и като приветствена реч, и като задълбочен анализ на съвременната световна политическа ситуация, и като встъпителен доклад на низова партийна организация, и като производствен отчет на закъсало с плана профсъюзно звено…

Едно обаче бе сигурно – Решетников предпочиташе възможностите, които щедро му предоставяше на разположение монологичната структура. Тя бе традиционната форма, която той използваше при общуването си с повечето хора. Писал навремето, още когато беше студент, курсова работа на тема „Пътят към психо-физическия монолог“, за Вешим не бе трудно да осъзнае, че да разговаряш с генерала, означаваше да го слушаш – за предпочитане в позата на Каещата се Мария Магдалена: чинно изправен в някой ъгъл, с плътно затворена уста, със скръстени отзад ръце, с виновно сведена глава и поглед, от който блика разкаяние… Макар и седнал на стола пред огромната директорска маса, българинът бе заел стойка, не по-малко благоговейна от тази на блудницата, станала свидетелка на Христовото възкресение. Запленен от красноречието на генерала, писателят се бе облещил срещу него, бе го зяпнал в устата, напълно объркан от доводите му, ала изцяло съгласен с тях. Ако отнейде се сберяха най-великите и най-красноречивите оратори на древността – Перикъл, Лизий, Демостен, Аристотел, Цицерон, те биха изглеждали като жалки пелтеци пред руснака. Който с часове можеше да анализира международното положение или да акцентира върху други някои кризисни аспекти на глобалната политика, за които нормалният човек желаеше да знае колкото се може по-малко.

Въжделенията на обикновените трудови хора обаче малко вълнуваха директора на РИСИ, който продължаваше да си говори все така – хем увлекателно, хем простичко, по ленински. На Вешим обаче цялата тази „оратория“ взе да му писва. Незнайно защо, но той също се оказа от хората, които никога не слушаха с истинска наслада някой, който започваше да им разправя за международното положение. Независимо от риторичните върхове, които този някой достигаше от време на време…

– А вы что считали, Михаил Георгиевич – продължи Решетников, сякаш прочел мислите на своя гост, – че ще срещнете някой тъп генерал от службите на външното разузнаване на Империята на Злото. С вманиачен коварен мозък, със студен, гнуслив поглед и бълващ безрадостен смях, от който те побиват тръпки. У нас такие не держат – уверявам ви. Или вярвате на злостните слухове, обрисуващи ме като мрачен Дарт Вейдър – дишащ тежко като сексуален маниак в телефонна слушалка, а по пълнолуние правещ човешки жертвоприношения, зъл сибирски шпионин, саботьор, изверг, главорез, злобная чекисткая собака? Приятелски съвет – не вярвайте на слух, докато той не бъде официално опроверган. Доверете ми се, аз съм специалист по темата – сам пускам някои слухове, на други пък съм едноличен автор…

– Ен, ен, ен, за омас… – Мишев-Вешим взе да дава заден ход, занареждайки отново буквите в обратен ред.

– Убеждьон сте глубоко, что уплътнявам работното си време, разработвайки стратегии за информационни войни, хибридни атаки или фейк-новини? Или ме смятате за ненавистен българомразец!? – бившият ръководен боец на тихия фронт не преставаше да лее слова с непресторена патриаршеска благост, на която очевидно не се скъпеше. – Навярно не знаете, но аз прекарах най-хубавите години от моя живот у вас, в Болгарии. Бях аспирант в Софийския университет, там диссертацию свою защитил… Какъв българофоб съм аз?! Та аз обичам българския народ повече, отколкото го обичат некоторые из ваших политиков…

Неочаквано генералът се замисли, сякаш пресявайки някаква златоносна информация през решетото на своя остър ум, сетне се попрегърби, придърпа към корема си чекмеджето на скованата от нерендосани дъски маса и извади от него дебела пачка листове хартия, които със замах хвърли върху писалището. Разпилелите се страници бяха гъсто изписани с ръкописен текст.

– Ето ви доказателство, дорогой, за моето българофилство. Ето ви оригиналът на „История славянобългарска“, Зографската чернова, сътворена собственоръчно от отец Паисий Хилендарски в манастира „Свети Георги”…

– Но, той, оригиналът, не е ли на атонската Света гора? – смутено промърмори Вешим.

– Не е – въпреки хладината, която повя от ответа на Решетников, бе очевидно, че той се е разгорещил, защото внезапно стана от стола си, обърна се към огромния дървен шкаф зад него и рязко разтвори двете му крила… – Ето ви оригинала на Панагюрското златно съкровище, принадлежало на анонимен одриски владетел от края на IV в.пр.Хр., а днес на панагюрци, дето станали „донски казаци”…

Из мрачната утроба на шкафа заструи светлината на древно злато. Младши се почувства като Аби Баба, застинал пред пещерата на четиридесетте разбойници – зяпнал с уста, глътнал си езика, забравил вълшебните думички-отварачки…

– Но, оригиналът не е ли… – изкъкри тихо той в опита си да издаде някакви звуци.

– Не е… – отвърна Решетников със същата досада, която неколцина мастити изследователи на Леонардовото творчество откриват между клепачите на неговата Джоконда, умираща от скука, висейки с години в Лувъра, застинала в рамката на някаква картина.

– Остава само да ми покажете черепа на византийския император Никифор, обкован в злато и превърнат в чаша от победоносния български хан Крум…

– Тя е в Кремъл – своевременно и лаконично го сезира с обстановката генералът.

– Определено добре сте се справили – промълви българинът, който очевидно вече идваше на себе си. Макар и гласът му да не бе все още напълно укрепнал, в него отчетливо се улавяха нотки на завист, примесена с възхищение. – Но въпреки ювелирността на акциите ви това си е престъпление… – заключи той, дълбоко убеден, че всеки има свещеното право да словоблудства.

– Крайно стегната формулировка – рече руснакът. – Точна като снайпера на ловната ми карабина. Ще се наложи да я запомня. Прав сте. Това е престъпление, но престъпление от любов. Водени тъкмо от нея, ви освободихме… На два пъти, прочее…

– Освободихте ни от свободата – прошепна Вешим, вярващ, че ако съществува нещо, което всеки българин притежава в изобилие, това е чувството за свободоизлияние. Лековерно решил, че е успял да се вклини в генералския монолог, той се осмели да поеме по-твърд курс и изрече още по-смело: – Но… аз съм тук по съвсем друг въпрос.

Всуе – Леонид Петрович бе взел думата и нямаше никакво намерение да я споделя с когото и да е било (ситуация, донякъде аналогична на тази в Крим). Само как я нижеше генералът тази реч на руски – велик език, сътворен за велики слова, все едно че устата му сама се отваряше, а от нея думите се отронваха гравитачно – правдиви и красиви…

– А как дружно жили, всьо было хорошо, здорово… Целину пахали, по Луну шагали… – такива думи обикновено бликват из недрата на благородни и емоционални натури, решили да разкрият чувствата си докрай, след тежки и дълги времена на сдържано напрежение и дълбока депресия.

– По Луну американцы шагали, а мы, болгары, только по соцлагере – руският на Вешим изведнъж се отприщи, сякаш шурнал от водонапорните тръби на могъща Енисейска ВЕЦ, – даже в ГДР нам не пускали…

Първоначално генерал-лейтенантът метна към досадния интелектуалец свиреп поглед, един от най-свирепите, мятани това лято в Подмосковието, сетне, сякаш получил заповед свише, го погледна повторно – този път разбиращо, всеопрощаващо, покровителствено…

– Неблагодарно племе се оказахте вие, българите, ей – въздъхна той, а лицето му огря в незнайно откъде появила се човещина. – Що ваши сънародници изпоназначих на топли и доходоносни места – президенти, премиери, министри, магистрати, депутати, енергетици, газовици… Как един от тях не ми благодари, как една добра дума не каза по мой адрес! А что касается ГДР, хорошое государство было, вообще славные времена были, ех… – завърши изречението той с нотка на трогателен призив.

Докато Решетников изброждаше с видимо удоволствие пътя на своя психо-физически монолог, Вешим бе озарен от невещаещо нищо добро прозрение – този човек не се пренасяше мислено в миналото, той продължаваше да живее там…

– Грешите, молодой человек – Решетников бе излязъл от своя транс – внезапно и рязко, – дълбоко грешите. Аз живея в бъдещето, гледам с години напред и виждам в идното. В името на това бъдно, светло според нашите довчерашни идеологически представи, решихме да създадем новия комунистически човек – смел, трудолюбив, честен, всеотдаен, изпълнителен, неуязвим… Ала най-вече предан – като Робокопа, като Терминатора, оня, дето и по корем ще се влачи, но ще изпълни поставената му от ръководството задача…

– И какво стана? – Вешим бе обладан от любопитство. – Но този път кажете истината.

– Истината! – повтори генералът, използвайки изтъркания драматичен прийом да започва новото изречение с последната дума от предходното. – Това, дорогой, е един от най-големите недостатъци на живота – прозаичният факт, че в него рано или късно настъпва момент, в който човек бива принуден да каже истината. Но тя в нашия случай е простичка. Питаш ме какво стана ли? Нищо не стана! Изкуствен човек сътворихме, изкуствен интелект изобретихме, но изкуствено чувство за хумор – не успяхме. А то е една от основните характеристики на разума, индикация за интелигентност. В крайна сметка създадохме армия от изкуствени същества, хуманоидни роботи, приличащи на хора, без обаче да са такива.

–  А моето чувството за хумор? – Вешим не бе забравил своята мисия.

– Твоето ли? Вече споменах, че обичам българския народ. В името на неговото добруване решихме да повишим уровни интеллекта на някои от вашите политици. Затова им имплантирахме част от твоето чувство за хумор, което след изящна акция моите хора своевременно бяха доставили. Но опитът бе несполучлив, не успяхме да очовечим нито един български политик. Естествената глупост се оказа по-могъща от изкуствения интелект! Не помогна дори вашето чувство за хумор – прекалено специфично, индивидуално, самобитно, неподаващо се на ашладисване… Затова си го вземете и си вървете по живо по здраво… И принесите, пожалуйста, приветы товарищу Николаю Малинову, поредния ни неуспешен експеримент. Иво Христову, киевчанину – тоже…

Засиял от радост, Вешим се почувства досущ като Аладин, възвърнал си вълшебната лампа, която всеки миг можеше да потърка. Въпреки това се заинати:

– Но аз не познавам лично въпросните господа, не съм съгласен с твърдението на проф. Христов, че осемдесет процента от българите са дебили, а и съм далеч от русофилството…

– Русофилията е като религиозното чувство – идва с годините… Кой знае, един ден, когато узреете, може и вас да окичим с ордена „Дружба“…

– Спасибо! – не само успя да промълви Вешим, но и да допълни: – Большое…

В душата му някой запя: „Я дpугой такой стpаны не знаю, где так вольно дышит человек”… „И, может быть, пить так вольно“ – допълни българинът, след което моментално изтръпна – мислеше на руски!

– Вашето чувство за хумор ще намерите в отдел „Изгубени вещи“, на втория етаж е, търсете домакина Фьодор Михайлович. Минете и през деловодството, то е на партера, вляво от входа. Там ще ви издадат сертификат за пред митническите служби…

*   *   *

София, площад „Славейков“, Столична библиотека. Вратата, въвеждаща в редакцията на вестник „Стършел“, първо се отвори, а сетне хлопна зад тантурестата фигура на писателя Михаил Вешим. Който пристъпи плахо в Светая Светих на родния хумор и нещо рече. Какво точно? – отвън, в коридора, не се чу. Но пък ясно се чу, че отвътре долита топъл, искрен, звънлив, човешки смях…

„Хибридната атака на ген. Решетников“ © 2022 Петър Кърджилов

Материалът Хибридната атака на ген. Решетников – Петър Кърджилов (фейлетон) е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Контакт

от Андрей Велков

Ако те някога ни посетят, мисля си, че последиците може да са като тези след откриването на Америка от Христофор Колумб, което не се е развило доста добре от гледна точка на индианците.

Стивън Хокинг

Изследователите от „Свети Рандъл Флаг“ бяха претръпнали, всичките ветерани от по няколко експедиции, и тази рутинна мисия до забитата планетка съвсем не ги впечатляваше. Три седмици полет, два-три дни проби и експерименти, и това е. Стегнат екипаж. Пристигнали вчера, вече бяха изпълнили повечето от задачите си. Мисията определено се развиваше добре, имаше голям шанс да приключат предсрочно, което и обясняваше царящото ведро настроение на борда. Колкото по-малко време губеха в каталогизирането на полуцивилизациите и гротескните биоформи от Периферията, толкова по-добре. Заплащането беше същото, а за резултатите на никого не му пукаше. Варвари и смешни твари да искаш да откриваш в тези участъци.

Координатора се беше увил удобно на капитанската стойка, висяща от тавана, и с нескрито презрение наблюдаваше през панорамния монитор грозната синкаво-бяла планетата под себе си. Ненавиждаше светове с толкова вода. Бяха гнусни. Добре че не му се налагаше вече да ходи лично както някога, когато беше новобранец. Потрепери от спомените си за стотици предишни мисии. Какви неща само беше видял, за съжаление понякога и докосвал. Протегна се и един от робите боязливо му подаде чаша с освежаваща напитка. Можеше да си позволи едно питие, работният ден приключваше, ето и транспортният модул се появи на радара, излизащ от атмосферата. Това означаваше, че точно след 15 минути новите опитни екземпляри щяха да се намират в склада и научният екип щеше да се заеме със задълженията си. Означаваше също, че Координатора няма повече работа за деня и съответно можеше да се позабавлява с двете Обслужващи. Можеше дори, по случай добре развиващата се мисия, да ги почерпи (и себе си естествено) с онзи суперскъп ускорен дизайнерски метахалюциноген, който беше купил на Кинг V.

* * *

Пилота майсторски спусна модула върху специалните поставки. С небрежно движение на бойното острие на горното си пипало угаси двигателя и погледна строго към робите, които трябваше да разтоварят стоката. Мисълта, че грозните сиви копеленца приличаха леко на някои от полуцивилизованите същества, които беше прибрал преди, малко го развесели. Имаха сходна конструкция – грозна и нефункционална двойка горни крайници и изглеждащи му ужасно нестабилни долни. Пак два. Въобще не можеше да зацепи как успяват да стоят прави, камо ли да се придвижват. Иначе местните бяха по-големи от робите. За сметка на това главите и очите им бяха много малки. Това обясняваше защо се намираха на такова ниво. С толкова малко мозък нищо не може да направиш. Електричество, градове и пътища всеки може да измисли. Ето ги робите, пет пъти по-напреднали от тези тук, а когато се натъкнаха на патрулите на Конфедерацията, обрекоха расата си завинаги. Много смешни бяха, когато преди няколко века нелепите им корабчета се появиха. Опулените голямоглави и гърчави идиоти явно си мислеха, че Вселената е дружелюбно място. Не беше, бързо им стана ясно.

Бяха перфектни за мисии на такива планети обаче. Варварските им нелепи тела бяха по-добре пригодени за такава гравитация и влажност. Ето и сега, колко професионално отнасяха носилките с прясно хванатите упоени обекти. Ако бяха взели от другия модел роби, онези, птицеподобните кретени, сигурно още щяха да са долу и да си играят на криеница с местната фауна. Изпрати информационен импулс до Координатора, че всичко е наред, после засили през инфопулта няколко образа на уловените неща до Лабораторията, победоносно разпери шестте си пипала и се запъти към Кухнята да похапне.

* * *

Григор Мамута беше изтръпнал целият. Нямаше такова напиване! Винаги, след като вкараше повече от три кила от скоросмъртницата на Митьо Дизела, се чувстваше все едно са го били дълго време с тъпото на мотиката по главата. Не знаеше какво ѝ слагаше Дизела или как я правеше, ама не искаше и да разбира. За тази цена ловеше отлично, пък майната му на нечовешкия махмурлук. Хапваш три шкемебта, една пача, пийваш няколко бирички и си чисто нов и готов за следващи подвизи. Протегна ръка към шкафчето до леглото си, за да вземе бира, ама не можа да я напипа. Не можа да напипа и шкафчето. Жената пак щеше да яде шамари, много добре знаеше, че след силова вечер трябва да му оставя няколко бирички за сутрешна подкрепа. Хем я беше дресирал толкова време, хем пак понякога се правеше на луда, деба и парцала.

Изпъшка и опита да отвори очи. Не му се получи и се наложи да си помогне с пръсти. След кратко чегъртане и дърпане успя да отвори дясното. Баси светлината! Кучката май и телевизора беше забравила да загаси и сега щеше мамата да ѝ ебе. Само да пийне бира-две, щото тоя главобол го съсипваше. В този момент забеляза над себе си кравата.

Първата му мисъл беше, че не е негова тая крава, а чак след това се замисли как я е залепил на тавана. Защото кравата някак висеше оттам. Баси ракията, трябваше да започне да дава малко повече пари и да спре с продукцията на Дизела. Такива гледки не са оферта. Крава на тавана, заеби! Аре, махмурлукът се ядваше, обаче махмурлук със залепен добитък из къщата вече не ставаше. Въобще! Облегна се назад и затвори очи. Значи сега щеше да вкара няколко бири, да набие жената и после да отиде и да счупи главата на Дизела. И без това не го беше трепал близо месец. Мисълта за наказанията, които щеше да раздаде, го успокои и въпреки убийствения главоцеп Мамута пак успя да се унесе за двайсетина минути.

Събуди го някакъв гаден бръмчащ звук и крясъци. Опаааа, ей сега стана драма! От отдавна се знаеше в село, че около неговата къща сутрин се ходи по терлици, не се вика, дори не се говори, а ако направиш грешката нещо да си изръчкаш колата случайно, после ще ти се стъжни. То беше хубаво, че беше на баир и хората минаваха по инерция, а наобратно гледаха да заобикалят. Да си навлечеш гнева на Мамута беше фундаментална грешка. Ненапразно имаше такъв прякор – освен че беше огромен, беше и изключително космат. Всъщност нямаше два метра, обаче гонеше сто и седемдесет кила. Юмруците му бяха като на горила и когато удареше, нямаше нужда да повтаря. Той обаче винаги повтаряше, такава му беше природата. Колкото беше голям, толкова беше и злобен. Палеше лесно и после нямаше спирка. Абе страшна работа значи. Един път на събора, те броиха после, беше успял да джустира повече от двайсет и осем души в едно меле и това, без да се броят жандармеристите, които трябвало да викнат, за да го укротят. И те не успяха да го укротят, примамиха го с ядене да се кротне. Някога, преди доста години, беше заминал в града да става мутра, ама не му се получи номерът, защото беше яко тъп, ама то на толкова голям човек не му трябва много мозък да си функционира добре. Стигаше му да хапне доволно, да ебне , да си се напорка и да се посбие, и ставаше най-щастливият човек на света. Разправяха, че мутрите много ядове брали с него, защото всичките ги бил опредашил в една ситуация. Полицаи им се налагало да викат, за да се отърват от него, ама и полицаите се изпатили. То и заради тази случка Григор беше полежал малко в панделата, ама там чудно си беше изкарал. Още пребледняваха надзирателите, като се сетеха за затворническата му, за щастие кратка, кариера.

Та сега Григор Мамута, въпреки че въобще не му беше минало главоболието (а то беше рядка смес – над три литра парцуца, съчетана с действието на привличащ лъч от модула и упойка, не се случваше такова нещо в Галактиката често), отвори очи и се надигна, за да отиде и накаже виновника или виновниците за шума. Докато ставаше, забеляза, че кравата все още е залепена на тавана над него, но мамата ѝ на тая крава, щеше после и нея да я мисли.

Нещо почти го спъна. Погледна надолу и видя, че за крака му е вързана дълга верига. Наведе се и я повдигна. После я стисна с дебелите си пръсти, напъна и с изпръхтяване я скъса все едно беше от хартия. Паянтова работа! Огледа я и, мрачно ухилен, старателно я уви около левия си юмрук, клатейки глава. Ей сега ще видят те как се дига шум пред неговата къща нищастниците ниедни. Погледна нагоре дали кравата е изчезнала. Не беше! И на Дизела много скоро щеше да му се стъжни. Чак след тази мисъл, Григор Мамута зацепи, че не се намира в стаята си. То това и на стая не приличаше. Приличаше повече на болница или на ареста в Трън с тези железа навсякъде.

– Е сега вече се ядосах – изсъска през зъби. – Дека съм бе, ваш’та мама проста?

Опита се да направи възстановка на предната вечер. Такаааа, първо бяха у хоремага, т’ва ясно, после отидаха малко при Нина Козата, ама там бързо изпиха пиенето, та се дигнаха с камиона и отидоха до фургона на Желязко Латерната. Взеха Козата, минаха да вземат и Димитрина Свирката. Малко девойки за цвет, както се казва. После дойдоха Дизела и Стамат Пекинеза и се заформи веселбата. Имаше пиене, имаше ядене. Латерната беше пуснал силно любимата им касетка със сръбски класики. Красота! Май и любов имаше някаква, ама то човек не може да е сигурен никога за тези работи, когато се пие състезателно. После всичко се губеше в мъгла, което си беше нормално, ама на такова място не се беше събуждал досега. Беше се събуждал на много места из селото след запой, щото, нали, смее ли някой да му направи забележка, когато е на автопилот, ама за това място нямаше никаква идея какво е. Пак хвърли един поглед на кравата. Не беше изчезнала. Изпсува и излезе от стаята.

* * *

Лаборант 1 се беше отпуснал от стойката си и с кратки телепатични импулси даваше нареждания на робите, който със скапели разглобяваха детайлно един от обектите, от който обилно шуртеше червена течност. Въпреки, че нямаше уши и не ползваше слуха като сетиво, ученият, съдейки по звуковите вълни, които усещаше с кожата си, можеше да предположи, че негативната реакция на полуразумната форма е доста силна. Наведе се и с интерес прокара едно от остриета си през кожата по средата на тялото. Съществото се сгърчи още повече, гнусните му зрителни сензори се разшириха. Лаборант 1 вкара острието по-навътре и закачи някакви маркучоподобни органи. Издърпа сам около метър и после ги подаде на единия роб, излъчвайки му заповед да тегли. Робът започна да вади, а обектът започна да се тресе по-силно. Това май беше някаква идиотска храносмилателна система, ама какво може да искаш от някакви шибани, несъвършени бозайници. Изпрати няколко кратки мисловни забележки до инфопулта, за да отбележи как върви експериментът. Още малко и щеше да приключва, оставаха му само най-едрото от полуразумните и едно тревопасно, което май нямаше съзнание, но трябваше да се провери все пак. Точно вадеше мозъчния скенер – тук вече трябваше да действа сам, робите бяха прекалено тъпи за такава манипулация, – когато долови някакво движение откъм клетките.

* * *

Зверски смърдеше на кръв и лайна. Пред себе си, в нещо като басейн, пълен с месо и кръв, Мамута забеляза първо главата на Свирката, разрязана наполовина. До нея видя мъжка ръка, две почти цели пуйки и половин прасе. После, до червата и бута на една крава, успя да различи торса на Стамат Пекинеза. Само той имаше такава татуировка на трактор ТК-80 на гърба, нямаше как да се обърка с друг. Абе, като се загледа внимателно в останките, успя да различи повечето участниците от вечеринката снощи. Ето част от Дизела, ето я и Козата. Бяха омешани с известно количество разфасован добитък, дивеч и няколко кучета. Виждаха се парчета от сърна, глиган, а онова съвсем одраното приличаше на вълк. Мамута присви очи ядосано, зави зад ъгъла и завари следната гледка – Желязко Латерната се дереше като яре, докато едно гърчаво и опулено създание с голяма тиква внимателно му вадеше червата. Няколко подобни на него бяха наобиколили окървавената платформа и методично режеха или чоплеха с остри уреди тялото на другаря му.

Над всичко това, от тавана, висеше черно и лъскаво същество, което странно приличаше на гадината от един стар филм, който Григор имаше на видео. Във филма нашите намериха цяла станция с такива гадини, които ги погнаха, почнаха да им се лепят по лицето, да им се раждат нови от коремите, а бе страшната работа. Та това приличаше на онова, ама вместо ръце и крака имаше яко пипала, които завършваха с остриета. И беше по-малко.

Желязко не спираше да крещи. То ненапразно му викаха Латерната, не беше щото има латерна. Глас имаше, глас, и то сериозен. Ушите на Мамута забучаха, главоболието му се усили и очите му кървясаха още повече. Сложи ръце на устата си и се провикна:

– Що праите с моя човек бе, гадове! Спирайте веднага, аз ше ви заеба!

Странно, но след този вик всички спряха. Дори Латерната спря да крещи и изстена:

– Баце Гришо, баце Гришо, помагай… Много боли.

Мамута мрачно кимна и се запъти бавно към „операционната“.

* * *

Лаборант 1 първоначално не разбра сериозността на ситуацията. После стана късно. Едрият обект се засили към робите, отскубвайки пътем поставката на едно от осветителните тела, и разби главата на този, който все още държеше дългите храносмилателни маркучи на изследваното в момента гърчещо се същество. Пръсна синкав мозък.

* * *

– Ей, папатак, връщай червата у Латерната, ш’те еба!

Май това черното не го ебаваше. Гришо се засили и размаза главата на още едно от тези малките, сивичките. Сети се, че имаше тениска с глава на такова, беше си я купил на събора.

– Оправи моя човек бе, лайно! Чуваш ли какво ти се говори на тебе, бе?

Засили се и фрасна още един сив. Този път не в главата, а през тялото. Чу се изхрущяване и създанието се свлече. Мамута се доближи до черното копеле, като внимаваше да не стъпва по лъскавите червата на Латерната, разпилени по целия под. От много внимаване за малко да се очисти, когато се подхлъзна в една локва съсирваща се кръв. Размаха свободната си ръка и успя да се хване за едно от пипалата на висящата гад, която издаде съскащ звук и се набра нагоре към тавана. Съпротивата при схватка с Григор беше нещо излишно и ненужно, защото само го настървяваше, но Лаборант 1 нямаше откъде да има тази информация.

* * *

Ученият опита с всичките си пипала и сила да се задържи за стойката и да се отдалечи на безопасна дистанция от беснеещия обект. Успя само за момент, а след това усети как губи захвата си. После започна страшното – обектът започна да го размята и удря в пода около себе си. Докопал беше двете му основни пипала и при всеки сблъсък с пода или близката маса с инструменти лаборантът усещаше все по-тежки и тежки наранявания. Извади едно от бойните си остриета и наръга един от крайниците на чудовището.

* * *

– Бодеш ли бе, октопод шлякан, бодеш, а, мааамааа ти дееба! – Гришо усили темпото и след малко черната гадина се отпусна безжизнена в ръцете му. Той захвърли тялото до масата и се наведе над Латерната.

– Как си, баце? Жив ли си?

Желязко отвори очи и изстена. Размаха едната си ръка над отворената коремна кухина, другата висеше безжизнена отстрани на тялото му. Беше одрана, трицепсът и част от лакътя липсваха.

– Не ми е добре, баце Гришо. Помогни…

Мамута се огледа и забеляза един от сивите, който се беше свил до стената. Отиде до него, хвана го за врата и го домъкна до „операционната“. Посочи властно Латерната, хвана черво от пода и го ръгна в ръцете на роба.

– Аре, действай. Оправи ми авера, иначе и ти отичаш, тарикат.

Робът, който инстинктивно беше хванал червото, разбра какво се иска от него. Погледна надвесения над него Мамут, погледна и Желязко и започна да тъпче червата обратно в корема му. Не му се получаваше, бяха прекалено хлъзгави от кръвта и постоянно се разместваха и не влизаха на мястото си. Латерната започна да стене, пресегна се и хвана ръката на Мамута, която беше оплескана с черна течност.

– Много боли, баце, многооо… – не можа да довърши, защото най-накрая организмът му се предаде.

Григор хвана с огромните си пръсти китката му, постоя малко така, търсейки пулс, после допря показалец на врата му. Нямаше. Въпреки че беше с едно извадено око, отрязани бузи, озъбеното лице на Латерната сега излъчваше странно спокойствие. Мамута пусна ръката му и хвана за врата роба, който все още безуспешно се опитваше да върне червата обратно. Стиска така, докато пръстите му не се събраха. Пусна дребното тяло, изтръгна някакво желязо и се обърна към започващия да се окопитва черен, който с накъсани движения се влачеше към изхода. Настъпи едното пипало, с железния лост помете едно острие, което се опита да се забие в корема му, и после започна да действа с веригата, която беше увил преди малко около юмрука си. Скоро създанието стана на каша, а целият Мамут на пръски от черната му кръв.

Изправи се и затвори единственото око на приятеля си. Поседя минута-две над него с наведена глава. Погледна големите си ръце, които трепереха силно. Пристегна веригата, избърса дръжката на лоста в ризата на Желязко, за да не му се изплъзва и решително излезе от помещението, което вече съвсем приличаше на кланица.

* * *

Координатора получи сигнал от инфопулта, че Лаборант 1 е мъртъв. Точно се беше увил около двете Обслужващи и се готвеше да ги оплоди. На новата позиция можеше да си позволи да плаща за наследници. Рязко ги отблъсна от себе си, усука се и се набра нагоре. Извика от паметта компресиран запис-импулс от случилото се в Лабораторията. Анализира скоростно резюмето на събитията, които инфопултът беше изготвил, и веднага излъчи алармен сигнал към всички в кораба.

* * *

Лаборант 2, Войник 1 и Войник 2 почти се сблъскаха с Пилота в коридора. Всички бяха получили резюмето и знаеха какво се е случило в Лабораторията. Пилота задържа Лаборант 2 и пропусна войниците да минат пред тях. Военната форма на техния вид беше малко по-голяма от стандартния размер и имаха повече остриета и щипци. Към всяка експедиция имаше по двама командоси, които в повечето случаи скучаеха, но понякога се налагаше да влязат в употреба и да видят екшън.

Военните завиха зад ъгъла и секунди след това Пилота видя отблясъците на стрелящите им оръжия.

* * *

Главоболието на Гришо не намаляваше, а дори напротив – май се беше увеличило. Този факт, придружен от грозната смърт на компанията му по чашка, го правеше още по-побеснял и когато срещу него се появиха двама от черните, които започнаха да го пърлят с някакви оранжеви лъчи, ситуацията съвсем загрубя.

Мамута изрева и се втурна към стрелящите по него същества. Едното успя да го уцели още веднъж, преди ударът с лост да го запрати в тавана. Другото нямаше този шанс, защото юмрукът с веригата се вряза централно в бластера и го обезвреди. Следващата тупаница мина директно през сензорите му и разкъса мозъчната тъкан, която се намираше в централната му част. Едрият селянин продължи да удря по двете тела, докато не ги размаза по пода. После се затича и зави зад ъгъла, където се натъкна на още един, който заразмахваше пред себе си дълго острие. Мамута дори не се забави, а замахна с лоста, като отби големия скалпел, после го сграбчи, повали на земята и започна да скача върху него, крещейки. Не му отне много време да го довърши. Пилота вдигна пипала в жест на мир и легна на пода. Мамута не беше голям познавач на галактическите междувидови жестове за общуване и точно щеше да вкара отново веригата в употреба, когато чу странен глас:

– Спри, същество. Ние идваме с мир.

Накрая на коридора се бяха появили още три от черните октоподести същества. Едното държеше пред себе си малка сребриста машина, от която се чуваше гласът. Пришълецът равномерно движеше пипалата си, сякаш за да го успокои.

* * *

Пилота се втурна зад Координатора и се сви уплашено. Всякакви неща беше виждал, но не и обект от Лабораторията да е в съзнание, да се освободи и да започне да избива екипажа. Никой не можеше да предположи, че след изпиването на три литра от ракията на Дизела стазис или упойка не могат да катурнат огромния балканец. Координатора се доближи още малко към странното, оплискано с черна кръв същество и протегна напред комуникационния апарат.

– Спокойно, същество. Ние идваме с мир.

* * *

– Майка ти идва с мир, педераст! – извика Мамута и хвърли лоста, който се заби в Координатора, премятайки го назад. – Погледни к’во направихте с моите бе, октопод шибан! К’ъв мир, к’ви пет лева, урод!

Приближи се и взе апарата от висящото пипало на вече мъртвия пришълец.

– През това ли говорите, бе? А? А? – завъртя заплашително веригата.

Пилота, който инстинктивно беше застанал пред Обслужващите, излъчи бърз импулс към комуникатора:

– Да, да, да, с този уред общуваме с полуцивилизованите.

– С кои общувате? К’во каза, педал? Я ми повтори полу какви каза!

Въпреки че апаратът преведе една част като „смукач на робски пипала“, Пилота разбра всичко.

– С вас, с вас да общуваме, извинете за обидата, господарю.

– Няма прошка за вас, пипало – изръмжа Мамута. – Няма прошка да има, ама сега едно ше те питам, и мноо внимавай к’во ше каеш.

Пилота послушно сгъна пипало и се приведе, а апаратът преведе:

– Да, господарю.

– Кой кара тая машина?

– Аз, господарю.

Мамута кимна доволно:

– Е начи баш ти ми требваш. Ела тука, ела тука бързо – и започна да размотава блестящата от черната кръв верига. – Ела тука, щото полудявам, бе.

Пилота страхливо се довлачи до избягалия обект, който свали колана си, ловко го върза и грубо го нахлузи върху централната част на тялото между пипалата му. После закачи импровизирания нашийник за веригата и го ритна силно. Пилота почти припадна от болка. Чудовището го дръпна рязко и го върза за една тръба.

– Седи тука малко.

После се засили и с няколко удара ликвидира двете женски. Те не му трябваха. Не обърна внимание на групичката сиви, които боязливо го наблюдаваха от края на коридора. Последва още по-силен ритник.

– Води ме към шофьорската кабина, кучко!

Треперейки от ужас и болка, Пилота го отведе до входа на Командното.

Мамута отвори вратата и го вкара вътре. На голям екран се виждаше Земята. Чудовището го изрита пак.

– Карай ме, откъдето си ме подбрал, мама ти проста. После малко ше мръднем, ама оттука не мога да се ориентирам, я съм комбайнер, не съм космонавт, да ти го туря. Чекай само да се изпикам…

След това, малко преди да подкара кораба към планетата, Пилота шокиран стана свидетел как Григор с мощна струя урина оля целия пулт за управление на двигателя за свръхсветлинна скорост.

* * *

Половин час по-късно пред районното на град Х (най-близкия окръжен град до селото на Григор)

* * *

Двамата зяпнали полицаи гледаха към космическия кораб, който бавно се спускаше на площада пред кметството. Отвори се люк и от него се показа главата на Гришо Мамута от съседното село.

– Опа, опа, старши. Стана авария голема! Отваряй ареста, че ще имате работа. Отвличане, убийства! – Мамута опипа една цицина на главата си и се замисли. – И дребна телесна повреда. А тоя целия кораб го предавам на държавата, ама награда ще искам. Ценен е много, погледни колко метал е. Да го закарам у пункта, да го върна, поне няколко хилки ще взема. Демек, смятам, е справедливо това за наградата, нали, старши?

Рангелов само успя да кимне. После почти припадна, когато Мамута дръпна една верига и до него се появи страховито черно създание с пипала.

– Не се плаши, старши, тоя е шофьорче и е кротък. Другите, дето се отваряха, те гризнаха дръвцето.

Влачейки извънземното, Мамута тръгна да слиза, но се сепна:

– Старши, начи ше те замоля за няколко бирички и два-три аспирина да ми измислиш, щото вчера прекалихме с оная лютата на Дизела, нали се сещаш? Аз сега имам с шофьорчето още една работа да свърша, че за малко да забравя. – Плесна силно вързания пришълец: – Келеш, ти що не се сещаш? Трябва да ходим да отлепим кравата от тавана. Стоката требва да се уважва – и повлякъл извънземния за веригата, влезе в кораба.

Рангелов преглътна, почеса се по главата и бутна колегата си.

– Чу ли к’во каза Мамута, ходи купи една бира и намери аспирин. После звънни…

– На кого да звъннем, шефе?

Рангелов огледа кораба.

– Звънни на всички. На всички звънни.

В този момент излязоха оцелелите сиви. Едното протегна пред себе си комуникатор, бавно се приближи към полицая и падна на колене.

– Ние идваме с мир. Моля ви. Идваме с мир.

Другите зад него също паднаха на колене. От вътрешността на кораба се чу мучене.

„Контакт“ от Андрей Велков, 2 март 2022 г., „Сборище на трубадури“ ISSN 2683-0914 (първа публикация „Вдъхновени от Краля“, Гаяна, 2014)

Материалът Контакт, от Андрей Велков (разказ) е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Представяме ви новите и предстоящи фантастични заглавия към февруари 2022 г.

Рубриката води Диана Петрова. За контакти

Какво ново на книжния пазар през следващите седмици и дори месеци? Има ли нови български книги с фантастични елементи? Кои са задължителните заглавия? Пропуснахме ли нещо? Пишете ни на пощата или в коментарите!

„Тез бурни чувства“ от Клоуи Гонг

Издателство: „Егмонт“

1926-a година.

Шанхай тъне в разврат и кръв, пропита по улиците на града. Две банди воюват за надмощие и предизвикват хаос. В центъра му е 18-годишната Жулиет Кай, която заема мястото си като наследница на Аления клан – престъпна мрежа, за която нарушаването на закона е ежедневие. Единствените им съперници за властта са Белите цветя – заклетите им до живот врагове.

Техният лидер е Рома Монтагов, първата любов на Жулиет. Предателството му обаче превръща обичта ѝ в омраза.

Докато бандите продължават да враждуват, шепот пълзи из улиците на Шанхай. Думи, казани на един дъх, за чудовище, скрито в сенките. За лудост, разпространяваща се като зараза, и смърт, дебнеща зад всеки ъгъл.

Жулиет и Рома трябва да се съюзят срещу опасността, надвиснала над града. Не го ли направят… ще загубят всичко, за което са воювали.

„Кажи на пчелите, че си отидох“ от Диана Габалдон

Издателство: „Pro Book“

Изтеглете PDF ОТКЪС!

Поредицата отбеляза 30 години от издаването на първата част, а деветата книга беше очаквана от феновете си цели седем години! Публикувана през ноември 2021 тя се изкачи до върховете на класациите в САЩ само за няколко седмици, а по-малко от три месеца по-късно излиза и в България. Книгата е с внушителните 1484 страници, но се чете на един дъх!

Поредица „Друговремец“

Предстои излизането на пазара на деветата книга от поредицата .

Миналото може да изглежда като най-безопасното място… Но това е и най-опасното време да си жив…

Джейми Фрейзър и Клеър Рандал бяха разделени от Якобитското въстание през 1746 г. и им отне двадесет години, за да се намерят отново. Сега Американската революция заплашва да направи същото.

Вече е 1779 г. и най-накрая Клеър и Джейми се събират отново с дъщеря си Бриана, нейния съпруг Роджър и децата им, за да заживеят заедно във Фрейзърс Ридж. Да събереш семейството си на едно място е мечта, която Фрейзър са смятали за невъзможна. И все пак…

Последиците от войната се усещат дори в пущинака на Северна Каролина. Напрежението в колониите е голямо и чувствата се нагорещяват.

Джейми знае, че не всички от заселниците му са предани и няма да отнеме много време, докато войната застане на прага му.

Бриана и Роджър имат свои собствени притеснения. Изглежда, че заплахите, провокирали бягството им от двадесети век, все пак могат да ги застигнат и в миналото. Понякога те се съмняват дали поемането на риск с опасностите от 18 век – сред тях болести, глад и предстояща война – наистина е по-сигурният избор за семейството им.

Не толкова далеч, младият Уилям Рансъм все още се примирява с откриването на истинската самоличност на своя баща – и, следователно, на своята собствена. Лорд Джон Грей трябва да възстанови разбирателството със сина си и брат си, да се опита да спаси приятелството си с Джейми и да запази доброто си име и честта си.

Междувременно Войната за независимост пълзи все по-близо към Фрейзърс Ридж. И след като семейството най-накрая е заедно, Джейми и Клеър са изправени пред най-големия залог в живота си.

„Пандора“ от Сюзън Стоукс-Чапман

Издателство: „Кръг“

В този красив исторически роман една загадъчна древна ваза ни разхожда из лондонските улици на XVIII век, за да ни отведе чак до зората на сътворението.

Пандора Блейк е млада бижутерка и дъщеря на антиквари, останала сирак след трагичен инцидент. Тя наследява от родителите си любовта към древните предмети и вкуса към изяществото, но магазинът им получава чичо ѝ, който бързо го погубва, като заменя автентичните антики с евтини фалшификати. Ето защо появата на огромна гръцка ваза, скрита в мазето, е истинска изненада!

Любопитството на Пандора е достойно за името ѝ. С помощта на младия учен Едуард Лорънс тя се заема да изследва древния предмет и двамата се изправят не само пред тайните му, но и пред трепетите на сърцата си. Около старинната ваза сякаш витае особена енергия и всеки, който се докосне до нея с нечисти намерения, бива сполетян от беда. Дали това е просто съвпадение? Къде е границата между наука и суеверие, мит и реалност?

Красиво изваян роман, преплитащ зората на човешката история и най-древното чувство на света – любовта! Дебютният роман „Пандора“ на британската писателка Сюзън Стоукс-Чапман рисува жива картина на Лондон от края на XVIII век, повежда ни из древногръцката митология чак до сътворението на света, за да ни срещне със загадка, която излиза от страниците на книгата и остава в нас завинаги.

„В дебютния си роман Сюзън Стоукс-Чапман създава завладяващ разказ, в който тайните от миналото се разкриват постепенно и изкусно.“

Съндей Таймс

„Великолепна история, която ни потапя в гледките, звуците и миризмите от джорджиански Лондон, докато смелите главни герои се впускат в тайните на антична гръцка ваза. Отлично четиво с богати описания, динамика и поетичен език.“

Дейли Експрес

„Романтична, напрегната и красиво написана, „Пандора“ е истинска наслада.“

Дейли Мейл

Сюзън Стоукс-Чапман (1985) е бакалавър по английска литература и магистър по творческо писане. През 2020 година предварителният ръкопис на „Пандора“ влиза в краткия списък на наградата за художествена литература „Луси Кавендиш“, както и в дългия списък на приза за романи „Бат“. През януари 2022 книгата се превръща в исторически роман на месеца на „Съндей Таймс“.

„Констанс“ от Матю Фицсимънс

Издателство: „Обсидиан“

Превод: Надежда Розова

Дата на издаване: март 2022 г.

ISBN: 978-954-769-531-3

Някъде в близкото бъдеще напредъкът в медицината и квантовите компютри превръщат човешкото клониране в реалност. Върховният лукс – да измамиш смъртта – вече е достъпен за богатите. За противниците на клонирането обаче това е престъпление срещу природата. А за младата Констанс Дарси – Кони, която получава свой клонинг като подарък от покойната си леля – е истински кошмар.

Нещо се обърква след поредното рутинно прехвърляне на данни от съзнанието на Констанс, съхранявано за неизбежния преход. Кони се събужда в клиника осемнайсет месеца по-късно. Последните ѝ спомени са заличени. Оригиналът на личността ѝ е унищожен. Ако е вярно, какво е тя тогава?

Тайните на новия озадачаващ живот на Кони са заровени дълбоко. Как и защо е умряла – още по-дълбоко. За да разбули истината, Констанс възстановява последните няколко дни, които помни, и пътят ѝ се пресича с този на детектив, заинтригуван също като нея. А тя има нужда от довереник, докато бяга, защото едно е ясно: Кони е мишена. Ще я убиват отново и отново.

Смразяващо и изящно четиво за същината на човешката природа.

Романът е сред номинираните за най-добър роман в жанра „Научна фантастика и фентъзи“ в „Гудрийдс“.

Най-добра книга на месеца в „Амазон“ в раздела „Научна фантастика и фентъзи“.

„В този актуален трилър интригуващите следи, заплетените мотиви и променливите разбирания за истината обгръщат проблеми като взаимовръзката между парите и властта, правото на живот и разбирането за личност. Фицсимънс вдига високо летвата с новия си роман.“

„Пъблишърс Уийкли“

„Изключително умна и високо концептуална антиутопия.“

Къркъс Ривюс

„Изпълнен с високотехнологични изненади и етични дилеми, този изобретателен трилър вибрира от наелектризираното вълнение като най-добрата научна фантастика от 50-те години на ХХ век.“

Том Нолан, „Уолстрийт Джърнъл“

„В дебатите около клонирането в „Констанс“ отекват редица наши съвременни проблеми: скептицизмът към науката, радикалното недоверие към хората с различно мнение, теории на конспирацията.“

Сара Лайъл, литературен критик, „Ню Йорк Таймс“

„Зовът на вълка“ от Антъни Райън

Издателство: „Бард“

Книга първа от поредицата „Острието на гарвана“.

Вейлин Ал Сорна се завръща!

„Кръвна песен“ – първа книга от поредицата „Сянката на гарвана“ – превзе с щурм света на фентъзито. Сега сагата продължава със „Зовът на вълка“, която слага начало на нова история, пълна с яростни битки и епични приключения.

Мирът никога не трае дълго. Вейлин Ал Сорна е жива легенда и името му се знае из цялото Кралство. Неговото водачество е съборило империи, неговият меч е спечелил тежки битки – а неговата саможертва е победила зло, по-ужасно от всичко, което светът някога е виждал. Той е спечелил множество титли, само за да се откаже от заслужената си слава в името на спокоен живот в северните предели на Кралството.

Ала от другата страна на океана пристигат слухове за армия, наречена Стоманената орда, предвождана от човек, който смята себе си за бог. Вейлин няма желание да води нова война, но когато научава, че Шерин – жената, която е изгубил много отдавна, е попаднала в ръцете на Ордата, решава да се изправи срещу тази могъща нова заплаха.

Героично епично фентъзи за феновете на Робърт Джордан и Джордж Р. Р. Мартин, в което ще намерите всичко – древна магия, безскрупулни интриги, враждуващи лагери и кървави битки. Велико!

„Призраци в библиотеката“ от Васил Загоров

Издателство “Ерго“

Този сборник с фантастични разкази е посветен на трите ми житейски и професионални увлечения – книгите, библиотеките и фантастиката. Същевременно „Призраци в библиотеката“ намира центробежната си сила в противоречията. Тук ще откриете дълги и къси разкази, весели и тъжни сюжети, произведения, които да те накарат да се замислиш и такива, които да ти помогнат да се отпуснеш. Тази противоречивост се засилва и от многообразието на наративите – научна фантастика, фентъзи, утопия, антиутопия, алтернативна история, пародия, като понякога тези жанрови форми са смесени дори в рамките на конкретен сюжет. Книгата разказва истории за библиотекари, издатели, музейни работници, учени, чиито първоначални обекти на подражание са събирани по време на научните ми пътувания в страната и чужбина. И все пак, ако някой се припознае в чертите на определени герои и сюжетни линии, да знае, че жестоко се е объркал.

Книгата е от поредицата „Нулева зона“.

„Смъртта е занимание самотно“ от Рей Бредбъри

Издателство: “Сиела”

„Смъртта е занимание самотно” е една от най-зрелите и завършени творби на великия американски писател Рей Бредбъри. Близо четиридесет години след публикуването ѝ българският читател може отново да ѝ се наслади в чудесния превод на Жени Божилова.

Художник на корица: Дамян Дамянов

Мъгливо градче в щата Калифорния, където времето е спряло. Тук влакчето от лунапарка прилича на заспал динозавър, червен трамвай искри на завоите, петролните сонди стенат на брега. Тук мъртвец е открит в потопена клетка, приютявала някога лъвове.

В една дъждовна нощ млад, емоционален писател среща Смъртта, а след това нейното фатално присъствие го преследва навсякъде. Един по един негови приятели – странници и самотници – падат под нейната безпощадна ръка. Никой не вярва, че сериен убиец броди из улиците. А дали самото градче не става жертва на бясно летящото модерно време?

„Без паника“ от Нийл Геймън

Издателство: “Сиела”

„Всичко в тази книга е унищожително вярно – с изключение на дреболиите, които не са“ – казва Дъглас Адамс при излизането на „Без паника“, пълната история за неговия необикновен живот и творчество, написана от (тогава още не особено) славния Нийл Геймън.

„Всичко в тази книга е унищожително вярно – с изключение на дреболиите, които не са“ – казва Дъглас Адамс при излизането на „Без паника“, пълната история за неговия необикновен живот и творчество, написана от (тогава още не особено) славния Нийл Геймън.

Преведена по последното преработено издание на книгата, което включва късните проекти на Адамс до момента, в който той си взе последно сбогом с нашата почти безобидна планета, „Без паника“ е забавно и вдъхновено описание на живота и заниманията на големия писател, автор на една от най-интересните идеи в историята („избълбукала в ума му съвсем спонтанно насред една поляна в Инсбрук“) – тази за „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Идея, на която бе писано да се превърне в глобален културен феномен под формата на радиосериал, книжна трилогия от пет части, пиеси, телевизионни поредици, почти филм, мюзикъл, компютърни игри, откъси върху хавлии и какво ли още не.

„Прекарвах много време пред пишещата машина в чудене какво да пиша, късах листове и всъщност така и нищо не написвах“, казва Адамс. Това качество – да не пише – ще стане характерен белег на по-късното Дъгласово творчество, допълва Геймън, докато подробно проследява какво прави големият писател, вместо да пише. А именно – какво ли не, почти всичко с изключение наистина да стопира летяща чиния и да се понесе на шеметно пътешествие из галактиката.

Книгата включва също оригиналния синопсис на радиосериала, различни планове за развитието на историите, обяснения на Адамс за имената на героите и окончателния вариант на  „Как да напуснем планетата“ – информация, която става все по-нужна.

„Качестволандия“ от Марк-Уве Клинг

Издателство: “Колибри”

Добре дошли в Качестволандия – страната на суперкачеството и суперлативите!

Всичко в Качестволандия изглежда като от далечното бъдеще, но всъщност това е нашето най-близко „утре“. Тук цялостната организация на живота е насочена към максималното му оптимизиране: работата, свободното време, взаимоотношенията се ръководят от безпогрешни алгоритми. Компютрите решават какво да купуваме, кого да обичаме, за кого да гласуваме. Така човечеството ще бъде предпазено от непоправими грешки! Но защо у Петер Безработния все повече се усилва чувството, че нещо все пак не е наред? Ако системата е така перфектна, както я представят, защо има дронове, страдащи от страх от летене, и сексроботи, които се борят с ерекционни смущения? Защо машините все повече заприличват на човеци, а хората – на машини? Накъде се е запътил нашият дигитален свят?

Приятно пътуване в бъдещето с „Качестволандия“ – поразително визионерска, плашеща, но забавна дистопична сатира в традицията на Кърт Вонегът, Дъглас Адамс и Джордж Оруел.

Материалът Нови фантастични книги: 02/2022 е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

In memoriam:
Александър Карапанчев (1951-2021)

Валентин Д. Иванов

В понеделник, 15 ноември 2021 г., българската фантастика осиротя със загубата на един от доайените си – напусна ни Александър Карапанчев. За него може да се каже много и голяма част от българските фантасти са му е задължени.

По-долу копирам представянето му на страницата на софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ (вероятно писано от Атанас П. Славов), защото е трудно да се каже по-добре:

„Александър Карапанчев е роден по случай Шести септември през 1951 (тогава датата още не се е чествала, сега грешката е поправена). Съответно Сандро Георгиев, както понякога се подписва, не умее да разделя, за да владее. Предпочита действие събиране. Завършва турска филология и е не по-малко търпелив. Смята текста за брашнен чувал – винаги има какво да изтупаш. Затова само той си знае какво е написал и кога ще го предложи за печат. Времето за него е нещо временно. Все пак нещичко са успели да му публикуват на руски, немски, английски и даже български. Като автор – мечта за всеки редактор. Като редактор – мечта за всеки добър автор.

Работил е в първото профилирано списание за фантастика “ФЕП”, първите частни НФ издателства “Ролис” и “Орфия”, а сега копае в издателство “Аргус”и “ЕГИ”. Съставител и редактор е на първия демократичен сборник “Нова българска фантастика’ 91” и антологията “Чудни хоризонти”, която през август миналата година отнесе 4 номинации и две награди на Европейския конгрес по фантастика. Най-после през 2002 година издаде и авторски сборник: “В епохата на УНИМО” Хоби: минерали, кулинарни книги, хубави спомени.“

Източник

Бележка от редакцията:

Александър Карапанчев е незаменима, важна част от съвета на сдружение „Сборище на трубадури“, през последните години редактор в списание „Сборище на трубадури“, негов духовен и професионален наставник.

Материалът In memoriam: Александър Карапанчев (1951-2021) е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Финал на Кръг 3

в Играта на въпроси и лова на отговори

Обработката на резултатите с отговорите на Въпрос 4 от Кръг 3 приключи, а заедно с това и целият Кръг 3.

Благодарим на всички Вас, нашите читатели, за участието Ви и за прекрасните Ви отзиви, които получаваме за Играта!

Кой е верният отговор на Въпрос 4 можете да видите в нашата малка съкровищница от знания, а кой е победителят от далите верен отговор на въпроса определи жребият.

Дали верен отговор:

Атанас Георгиев – София
Ваня Митева – Ботевград
Васил Джамбазов – Велико Търново
Гергана Бонева – Поморие
Даниела Андонова – Шумен
Деян Димитров – Русе
Диксен Дюлгеров – София
Димитър Копарански – Пловдив
Иван Спасов – Петрич
Иван Янакиев – Пловдив
Иванка Иванова – Троян
Красимира Кънева – София
Красимира Станчева – София
Любов Андонова – Костинброд
Маргарита Бонева – Бургас
Мария Близнакова – Пловдив
Милена Костадинова – Ботевград
Пламен Младенов – София
Пламен Тачев – Варна
Роси Димитрова – София
Севдалина Петкова – Разград
Силвия Недкова – София
Щерион Попов – Бургас

Наградата отива при Диксен Дюлгеров от София. Той печели книгата „Принцесата и гоблинът“ от Джордж Макдоналд.

Наградата от Кръг 3

Наградата след края на 3 кръг се тегли между участниците, събрали максималния брой от 4 точки за кръга.

Събрали максималния брой точки:

Даниела Андонова – Шумен
Димитър Копарански – Пловдив
Деян Димитров – Русе
Атанас Георгиев – София
Пламен Младенов – София
Иван Янакиев – Пловдив
Красимира Станчева – София
Мария Близнакова – Пловдив
Маргарита Бонева – Бургас
Милена Костадинова – Ботевград
Щерион Попов – Бургас
Васил Джамбазов – Велико Търново
Иван Спасов – Петрич

Наградата отива при Васил Джамбазов от София. Той  печели книгата „Върховното кралство. Том 1. Рицарят“  от Пиер Певел.

Наградите са осигурени от издателство „Изток-Запад“.
Както винаги им благодарим за подрепата!

 Честито на спечелилите читатели!

Ще се свържем с Вас, за да уточним адресите за изпращане на наградите.

Очакваме Ви в Кръг 4, който ще стартира до няколко дни. В него отново ще бъдете предизвикани от  Александър Косулиев.

Не обещаваме въпросите да са лесни, но обещаваме, че наградите ще са прекрасни! Следете, за да разберете какво сме Ви подготвили!

Успех на всички ловци на отговори!

Материалът Финал на Кръг 3 от Играта на въпроси и отговори е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова

С любезното съдействие на издателство ПОЛИС

Ирен Иванчева / Irene Ivantcheva

Парчета / Pieces

Стихове и фрагменти / Poems and Fragments

( Откъс / Excerpt )

Опаковането

Разпнатият –

който е подигран,

прикован и изоставен –

е случващата се от първи век до днес

поанта

на нашата цивилизация.

 

Гениално хрумване –

с гаранция за вечност.

 

И пак в дъното, зад кадър –

римляните.

Които, както всички знаем,

не са варвари.

 

– – – – –

The wrap

The crucified —

mocked

nailed and abandoned

is the story from 1 AD to now,

the point

of our civilization.

 

A brilliant concept

with its guarantee for eternity.

 

Behind the scenes, always in the depths —

the Romans.

Who, as everyone knows,

are not barbarians.

 

---

Окото на баща ми

На спирката.

Шофьор на такси (клекнал до колата си)

гледа изпитателно глезените ми.

В далечината Витоша –

„Тъй загадъчна…“*.

Усещам – харесва ми

да я гледам в тази поза –

тя е прозирна,

докосваща глезените на облаците.

Аз – натежала, с натъпкана мрежа

и докосваща

с ръка

гърба си.

Писна ми.

Остани в картината –

настоява окото.

Всъщност е толкова хубаво!

* Стихотворението препраща към известния стих „Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна…“  на  Христо Смирненски (1898–1923).

 

– – – – –

My father’s eye

At the bus stop.

A taxi driver squatting by his car

looks inquisitively at my ankles.

In the distance, Vitosha Mountain —

“So mysterious…”*

I sense her presence —I like

to regard her in this position —

she’s transparent

brushing the ankles of the clouds.

I’m here, heavy with my bulging shopping bag

and brushing

my back

with my hand.

I’ve had enough.

Stay in the picture,

the eye insists.

Indeed, it is beautiful!

* The poem refers to the famous verse “Tonight Vitosha is so mysterious and tender …” by Hristo Smirnenski (1898–1923).

 

---

Lux

Някой

се сгушва в теб.

Някой, когото обичаш.

Виждаш

как прашинката е безтегловна

в слънчевия лъч –

търсещ просека по тялото на двамата.

 

Дали?

 

(А може би

в гилотината на слънцето

се случва още нещо.)

 

Сега мълчим и се отпускаме

в милостта

на светлината и на времето,

преди Историята

да започне бавния си разказ.

 

– – – – –

Lux

Someone

holds you.

Your beloved.

You see

how dust is weightless

in the sunlight—

seeking a path through two bodies.

 

Is that it?

 

(Or maybe

in the guillotine of the sun

something else occurs.)

 

Now we fall silent and rest

in the mercy

of light and time

before History

begins its slow fable.

 

---

Катеричката

Скулптурната фигурка на катеричка, държаща шишарка в ръцете си, изработена от татко и красяща коридора на къщата ни в моето детство, сега е пренесена на един балкон и стои с олющени ухо и пиедестал, покрита с прах и малко пръст от цветята там.

Къщата на моето детство не съществува вече разрушена с булдозери заради строителство на паркинг в широкия център на София. Един приятел ми прати любителско видео, заснето от него, докато булдозерите разрушават къщата. Не можах да го догледам, стана ми лошо и никога повече не посегнах към този материал, а и чувствата ми към този доброжелателен приятел и радикален постмодернист малко се промениха.

В коридора на къщата катеричката беше на почит – стоеше на красиво старовремско шкафче пред старовремско огледало, баба ми редовно бършеше прах от нея. По едно време и домашният ни телефон стоеше до нея; докато разговарях като тийнейджърка по телефона, гледах повече себе си в огледалото, но и опашката на катеричката, отразяваща се в него. Катеричката беше свидетел на събиранията ни с гости, защото голямата дъбова маса за гости с красиви тапицирани столове стоеше в коридора. Тя участваше в нашите празници, наблюдаваше с интерес как украсявахме коледната елха и слушаше църковните песнопения на Борис Христов, които татко пускаше на грамофона. Тя бе свидетел и на първите и последните скандали между моите родители – когато започнаха да се развеждат, те предпочитаха да се карат в коридора. Близо до мястото, където беше катеричката, бе вратата на стаята на моята любима баба, жена с голям финес. Катеричката не стана свидетел на нейното умиране и изнасяне от къщата, защото, когато майка и татко се разведоха, татко ми подари катеричката, тя беше важна част от нашия дом и така той ми даряваше отново разпарчетосания ни дом като символично цял или пък ми даваше своята част от счупения символ да го пазя. Вече нито баба, нито татко ги има на този свят. По-младите стопани на къщата – брат ми и аз, се пръснахме по света, той – в Холандия, аз – в Америка… После брат ми взе решение да продаде къщата, аз вече нямах дял в нея, купувачите я разрушиха с филмираните сякаш специално за мен булдозери заради паркинг, който пък никога не се построи.

Понякога, когато си идвам в София, отивам на този терен и си събирам малки парчета от счупени керемиди и тухли, които покриват карето земя. Те още носят топлината на миналото, на хората, които са дишали в заградените с тези керемиди и тухли пространства на къщата, която я няма де факто, но си стои у мен болезнено-сладостно… Плача там зад тъмните си очила и фигурите възкръсват за кратко, виждам баба как тананика и приготвя нещо в кухнята, мие с четка и кофа с вода стълбите или чете книгата си, виждам татко в ателието му на тавана да моделира, да пие кафе и да слуша класическа музика или американски джаз по радиото, представям си дядо ми, когото познавам само по разказите на баба за тяхната любов, виждам коледната елха, винаги богато украсена, чувам звъна на чашите при наздравиците с нашите гости, виждам как свиря на пиано в моята стая или как ми бият инжекции всеки ден през зимата заради честите ми бронхопневмонии, виждам как майка пали нафтовата печка или ми чете, когато съм болна, виждам книгите ни – навсякъде, виждам „Малкият принц“ и „Гепардът“ на нощната масичка на татко заедно с Библията, стоящи до препълнен от пушене през нощта пепелник… Виждам това, което беше и което вече го няма…

След като се пренесохме с мама на ново място, катеричката дойде с нас. Години по-късно, когато се омъжих за трети път, аз пренесох катеричката в новия си дом, но скоро го напуснахме, за да заминем за Америка, станали част от голямата емигрантска вълна на разочарованите от ненастъпилата демокрация след 10 ноември 1989 г.

В кампуса на университета, където работя, има много катерички, ходят си свободно навсякъде, винаги когато някоя прекоси пътя ми, си мисля, че духът на татко е наблизо, защото той беше направил статуетката катеричка, толкова силен е този образ у мен…

Петнадесет години вече, откакто не сме в България и си идваме за около месец през лятото. Катеричката е още в апартамента, но изнесена на балкона от сегашните обитатели на апартамента – сестрата на съпруга ми, която се грижи за милата ми свекърва.

Миналата година я преместих в стаята, в която спя, тази година отново я намирам на балкона, гледа философски примирено в празното простраство, прашясала, захабена и поочукана, но все така държи шишарката и все така се перчи с елегентно извита богата опашка. Отново я пренасям в стаята си, сигурно е, че така ще остане поне един месец, докато замина, и вероятно ще бъде изнесена отново на балкона да прекара там есента, зимата и пролетта, до следващато ми връщане. Моля се да я намеря следващото лято.

Убеждавам себе си така – значи ще се радваме с нея на общото ни детство само през лятото, за един месец. Стоя сега и гледам признателно този единствен като че ли материален къс, останал от животите ни. Детството ми ме гледа в упор. Какво да му кажа?

 

– – – – –

The Squirrel

The sculpture of a squirrel holding a pine cone – made by my father and once stationed in the hallway of my childhood home – has now been moved to a balcony where it stands on its chipped pedestal with its chipped ear, dusty and covered in soil from the potted plants.

The house of my childhood no longer exists. It was bulldozed to make a parking lot near the center of the city. A friend of mine sent me a video he took during the demolition, but I couldn’t watch the thing – it made me sick. I never so much as glanced at it again, and my feelings toward this well-intentioned and radically postmodern friend changed slightly.

In the hallway of our house the squirrel was revered – she stood on a beautiful antique dresser before an antique mirror where she was dusted regularly by my grandmother. At one time our house- hold telephone sat next to her, so when I talked on the phone as a teenager I could see myself and the tail of the squirrel reflected in the mirror. The squirrel witnessed many dinner parties because our large pine table with upholstered chairs for entertaining guests also stood in the hallway. She was part of our holidays, observing attentively as we decorated the Christmas tree to the holiday hymns of Boris Hristov, which my father would put on the record player. She witnessed the first – and the last – fights between my parents when their marriage began to fall apart; they preferred to argue in the hallway. Near the spot where the squirrel sat was the bedroom of my favorite grandmother, a woman of great refinement. The squirrel, however, did not witness my grandmother’s death, or the removal of her body, because when mother and father got divorced, father gave the squirrel to me. She’d been an important part of our home, and in this way he was giving me a symbol of our shattered house still whole. Or he was giving me his part of the broken symbol so I could keep it safe.

Neither my grandmother nor my father is still in this world. The heirs of this house, my brother and I, ended up scattered around the world, he is in the Netherlands and I – in America. At one point my brother decided to sell the house and I had no say. The buyers demolished the house with bulldozers – an event somehow filmed especially for me – to make room for a parking lot that was never built.

Sometimes I visit the place when I’m in Sofia and collect the bits of broken roof tiles and bricks covering the lot. They still carry the warmth of the people who once breathed in the spaces of a house enclosed by tile and brick, a house which in fact no longer exists, but remains within me, painfully sweet… I cry there behind my dark glasses, and the figures resurrect for a brief moment. I see my grandma humming and preparing something in the kitchen, scrubbing the steps with a brush and bucket of water, or reading her books. I see my father in his studio modeling, casting or assembling his statuettes or sculptures while drinking coffee and listening to classical music or American jazz on the radio. I imagine my grandfather, whom I’d known only through grandmother’s stories about their love. I see the Christmas tree, always richly decorated, I hear the clink of glasses as our guests drink to each other’s health, I see myself playing piano in my room or getting shots every day during the winter for my bronchial pneumonia. I see my mother lighting the gas stove or reading to me while I am sick, I see our books lying everywhere, see The Little Prince and Guiseppe Tomasi de Lampedusa’s Il Gattopardo on my father’s nightstand, alongside the Bible and an ashtray overflowing from his smoking throughout the night… I see everything that was, and it was no more…

When Mom and I moved into our new place, the squirrel came with us. Years later when I married for a third time, I took the squirrel to my new home, but we soon left to go to America – part of the great wave of emigration, the vast numbers who left in disappointment when democracy failed to arrive after the fall of the Berlin Wall.

On the university campus where I now work, there are many squirrels walking freely everywhere; whenever one crosses my path I think how the spirit of my father is near, since he’s the one who made the statue of the squirrel. The image remains so powerfully in my mind…

It’s been 15 years since we left Bulgaria, and we go back for about a month every summer. The squirrel is still in our apartment, but she’s been transferred to the balcony by the present tenant, my husband’s sister, who is taking care of my beloved mother-in-law.

Last summer I moved the squirrel to the room where I was sleeping; this year I found her back on the balcony looking philosophically reconciled to her environment, worn out and beaten up, covered in dust, but still holding her pine cone and flaunting her elegantly curved tail. I’ll move her to my room again this summer where she’ll remain at least for one month; then I’ll leave, and I’m sure she’ll be taken back to the balcony to spend the fall, winter, and spring until I return. I pray to find her there next summer.

I convince myself – this means we’ll be happy together with our shared childhood only in the summer, for one month. I stand here now and look with gratitude on the last material object that remains of both our lives. My childhood stares straight into my eyes. What should I tell it?

 

Превод на английски / English translation
Холи Карапеткова / Holly Karapetkova

 

---

 

 

Ирен Иванчева-Мерджанска е литературен критик, изследовател, преводач с множество публикации в българската и американската литературна периодика. Автор е на монографиите „Брегове на чувството. Гласове на жени в българската поезия“ (София: УИ „Климент Охридски“, 1995) – кратка история на българската женска поезия, и „Гласове на жени в българската поезия. Аспекти на междутекстовост (от средата на XIX до 40-те години на XX век)“ (София: Просвета, 2015), както и на главата за Ренесанса в европейската литература в учебника „Литература за 8. клас“ (София: Просвета, 2017). Издава на френски език изследването си върху Юлия Кръстева и алжирската писателка Асия Джебар „Écrire dans la langue de l’autre“ [„Да пишеш на езика на другия“] (Paris: L’Harmattan, 2015).

Интересите ѝ са в областта на феминизма, сравнителното литературознание, българската, френската, франкофонската и славянските литератури. Пише поезия, проза и есета. Нейни стихове са публикувани в литературната периодика в България и в САЩ в превод на английски от Холи Карапеткова. От 2001 г. живее в САЩ. Преподава френски език и литература в Университета на Синсинати. Тя е доктор по българска литература (БАН) и доктор по френска и франкофонска литература (Университет на Синсинати)

 

Irene Ivantcheva-Merjanska is a literary critic, researcher, and translator with numerous publications in Bulgarian and American literary periodicals. She is the author of two monographs on a short history of Bulgarian women’s poetry – Shores of Emotion: Women’s Voices in Bulgarian Poetry (Sofia: Sofia University Publishing House, 1995) and Women’s Voices in Bulgarian Poetry: Aspects of Intertextuality (Sofia: Prosveta, 2015). She is the author of the chapter on the Renaissance in European literature in the textbook Literature for 8th grade (Sofia: Prosveta, 2017). She is also the author of the monograph (published in French) on the Bulgarian born French writer and thinker Julia Kristeva and the Algerian writer Asia Djebar, To Write in the Language of the Other (Écrire dans la langue de l’autre. Paris: L’Harmattan, 2015).

Her interests are in the fields of feminism, comparative literary studies, Bulgarian and Slavic literatures, and French and Francophone literatures. She writes poetry, prose, and essays. Her poems have been published in Bulgarian and American literary periodicals (translated into English by Dr. Holly Karapetkova). She has lived in the United States since 2001 and teaches French language and literature at the University of Cincinnati. She holds Ph.Ds in Bulgarian literature and in French and Francophone literatures.

Материалът Парчета / Pieces – Ирен Иванчева / Irene Ivantcheva е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Ги дьо Мопасан… и… Александър Беляев

или как имената на тези литературни легенди се срещнаха в „Сборище на трубадури“

Приключи ловът на отговори на Въпрос 3 от Кръг 3 от Играта.

Жребият измежду участниците, дали верен отговор в Лова на отговори, определи победителя и това е

Милена Костадинова (Ботевград)

Участникът печели книгата „„Тъмната страна на Мопасан“ , включваща най-добрите страшни разкази на Мопасан, някои от които излизат за пръв път на български език. Осигурена от издателство „Изток-Запад“

Честито!

А  верният отговор на Въпрос 3 е: Александър Беляев. Повече вижте тук!

Новия въпрос в Лова на отговори (Въпрос 4, Кръг 3) вижте тук!

С верен отговор можете да спечелите книгата „Принцесата и гоблинът“ на Джордж Макдоналд, с черно-бели илюстрации на Артрър Хюс. Публикуван за пръв път през далечната 1872 г., днес прочутият роман има над 500 различни издания и няколко адаптации за сцена, телевизия и кино.

Освен участие за наградата след въпроса, верен отговор Ви носи и 1 точка.

С натрупаните в кръга точки, участвате за наградата на кръга.
С натрупаните от всички кръгове точки, участвате за годишните награди.

Класирането се обновява след обработката на разултатите за всеки въпрос, а не незабавно с изпращането на отговора Ви.

От екипа на „Сборище на трубадури“ желаем успешен лов на всички настоящи и бъдещи участници

Материалът Резултати от Въпрос 3, Кръг 3 от Играта е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

В еп. 14 на предаването разговаряме с Райна Маркова, писателка, публицист, преподавател.

Райна Маркова е автор на сборника с пънк-разкази „Пого“ (1999), на романите „Фани по опасните пътища на светлината“ (2001), експерименталния роман „*.LOG“ (2006) и „Безподобните“ (2011), аудиопиесите „Плутон“ (2008) и „Кусусан“ (2020) и публицистичната книга „Контрол“ (2019).

Слушайте епизода с Райна Маркова.

Материалът Хост/Гост: Райна Маркова е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Как да се сдобиете с броя?

• Наши броеве има в книжарница „Антикварница“, София, ул. „Уилям Гладстон“ № 60. Там можете да закупите списанието на цена 10 лв.
• В случай че нямате такава възможност, сме се спрели на цена от 12 лв. с безплатна доставка до желан от Вас офис на „Спиди“ (за България) – Пишете ни.

Десети конкурс „Агоп Мелконян“

За десета поредна година и тазгодишният конкурс откри своите отличници и награждаването е само след ден. По този случай решихме да осъществим нещо дълго отлагано – да публикуваме първата двайсетица в специален печатен брой на списанието.

Позволете да изразим огромната си благодарност на спомоществователите на този брой. Дълги години списание „Сборище на трубадури“ се издаваше в стриктно електронен формат, но през последните няколко от тях успяхме да издадем една хартиена („Машина за истории“, Литус, 2017, излязла с финансовата подкрепа на Анна Хелс) и една електронна антология („Ти си абсолютна“, Ерго, 2020), последната също на път да се превърне в съвсем истинска хартиена книга (отново с финансовата помощ на Анна Хелс и Петър Тушков). През изминалите месеци експериментирахме с електронния формат в продължение на цели три редовни броя на списанието, а сега четвъртият поред, вече специален, е факт и от всички нас зависи това да не остане единичен опит, а да продължим да излизаме по този начин, да публикуваме разкази, поезия, полезни статии и рецензии.

За издаването на Брой 3 (2021) на сп. „Сборище на трубадури“ сме неимоверно задължени на следните хора, които щедро подпомогнаха финансирането му: Людмила Мелконян, Явора Руменова, Джовани Чемишанов, Богдана Тепавичарова, Петър Тушков.

Ще отбележим и че в него са включени графики на свободни теми от художника Калин Николов, на когото благодарим от сърце, че ни ги предостави. А за оформлението и  редакцията се погрижиха Атанас П. Славов и редакторите Александър Карапанчев и Петър Тушков.

Началната ни идея беше да поберем първата двайсетица отличени разкази в Конкурса за кратък фантастичен разказ „Агоп Мелконян“ 2021. Бързо стана ясно обаче, че обемът на разказите надхвърля предвидените страници, така че се спряхме на варианта да увеличим малко страниците и част от разказите да бъдат публикувани в следващи броеве.

Съдържание:

Десети конкурс „Агоп Мелконян“ – редакционно / 1
Аве – Яница Радева / 3
Страшни кръвопийци – Антон Меляков / 7
Отрязах момент и той падна на пода – Рая Антонова / 12
Миноги – Георги Янакиев / 17
Когато Иван Петров Ставрев намери машината на времето – Йордан Колев / 21
Подсладителят – Ив-Ана Драгомирова / 23
Душа 58074 – Кристина Петрова / 26
Последен спомен – Виктория Баръмова / 28
Станция „Омега“ – Милен Миланов / 31
Най-ценното във Вселената – Цветан Мънгов / 37
Аптека – Николай Петков / 41
Каменните цветя – Владимир Кабрански / 45
Буца слънце – Калоян Захариев / 50
Пътят напред – Иван Е. Попов / 55
Плъховете на Космоса – Росен Георгиев / 59
Избраният – Кристина Станева / 62

(обем 68 страници)

Разполагаме с ограничен тираж от 100 бройки. Шестнайсет от тях се полагат на публикуваните в него автори. За депозиране в Националната библиотека, за редакционния състав, както и за вътрешно ползване са предвидени още десетина бройки и освен това вече са закупени или запазени две бройки. Останалите по-малко от 70 бройки са за читателите на списанието.

Всички постъпления от продажбата на този брой подпомагат конкурса. Не предвиждаме допечатка и засега нямаме планове броят да излезе и електронно, но разбира се, ако има интерес, ще поръчаме допълнително отпечатване.

Благодарим Ви, че сте с нас толкова години! Надяваме се разказите да Ви харесат. Ако имате малко време, ще се радваме да отговорите на тази анонимна анкета, за да изпълним по-добре редовните печатни броеве, които планираме за остатъка от годината:

Материалът Специален печатен брой на списанието е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Приключи ловът на отговори на Въпрос 2 от Кръг 3 от Играта.

Всеки участник, дал верен отгвор, играе за наградата след въпроса.

Верен отговор на всеки въпрос носи и по 1 точка в класирането. С точките от кръга играете за наградата на кръга. С общия брой точки от всички кръгове на Играта участвате за годишните награди.

Жребият измежду участниците, дали верен отговор на Въпрос 2 от Кръг 3 в Лова на отговори, определи победителя и това е

Маргарита Бонева!

Участникът печели книгата „„Алрауне“  от Ханс Хайнц Еверс, осигурена от издателство „Изток-Запад“

Честито!

Повече за верния отговор на Въпрос 2, Кръг 3 вижте тук!

Новия въпрос в Лова на отговори (Въпрос 3, Кръг 3) вижте тук!

С верен отговор играете за книгата „Тъмната страна на Мопасан“, издателство „Изток-Запад“, включваща най-добрите страшни разкази на Мопасан, някои от които излизат за пръв път на български език. Сред тях е и прочутият „Орла“, вдъхновил Биърс, Блакуд и Лъвкрафт да напишат своите шедьоври „Проклетата твар“, „Върбите“ и „Зовът на Ктхулу“. Съставител на сборника е Иван Атанасов.

От екипа на „Сборище на трубадури“ благодарим сърдечно за добрите думи на всички читатели, които ни писаха! Изключително щастливи сме, че харесвате Играта!

Желаем успешен лов на всички настоящи и бъдещи участници!

Материалът Резултати от Въпрос 2, Кръг 3 от Играта! е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Списание „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян
обявяват

Край на десетия конкурс за кратък фантастичен разказ
Агоп Мелконян 2021

Конкурсът се проведе между 10 март и 12 април, а анонимното оценяване на творбите продължи до 15 май. В състезанието се включиха 97 участници. Те ни изпратиха своите творби както от цялата страна, така и от чужбина. Семейство Мелконян, сп. „Сборище на трубадури“ и членовете на двете журита биха желали да благодарят на всички участници, които се включиха в конкурса и за поредна година го правят приключение за всички нас.

Почетното жури
в състав

Едуард Мелконян
Людмила Мелконян
Велко Милоев
Петър Кърджилов
Дилян Благов
Юри Илков

Обявява

Специалната награда на името на Агоп Мелконян
– изборът на сем. Мелконян и приятели
– се присъжда на разказа

„Аве“
от Яница Радева Радева

Почетното жури отличава за високо творческо постижение разказите

„Отрязах момент и той падна на пода“
от Рая Атанасова Антонова

„Когато Иван петров Ставрев намери машината на времето“
от Йордан Веселинов Колев

„Подсладителят“
от Ив-Ана Драгомирова

„Душа 58074“
от Кристина Емилова Петрова

„Последен спомен“
от Виктория Константинова Баръмова

Основното жури на конкурса – сп. „Сборище на трубадури“
и представители на фантастичната общност в състав

Валентин Д. Иванов
Валентина Димова
Владимир Полеганов
Гергана Пожарски
Далия ал Халил
Елена Павлова
Ина Вълчанова
Лъчезар Стоев
Петър Тушков
Стоян Пешев
Стоян Христов
Явор Цанев

Обявява

Трето място за разказа

„Миноги“
от Георги Николаев Янакиев

Второ място за разказа

„Отрязах момент и той падна на пода“
от Рая Атанасова Антонова

Първо място за разказа

„Страшни кръвопийци“
от Антон Цветанов Меляков

Финалната подборка от разкази на основното жури включваше още:

4 „Аве“ от Яница Радева Радева
5 „Станция „Омега“ от Милен Първанов Миланов
6 „Най-ценното във Вселената“ от Цветан Петров Мънгов
7 „Аптека“ от Николай Димитров Петков
8 „Каменните цветя“ от Владимир Бориславов Кабрански
9 „Буца слънце“ от Калоян Кирилов Захариев
10-11 „Плъховете на космоса“ от Росен Трифонов Георгиев
10-11 „Когато Иван Петров Ставрев намери машината на времето“ от Йордан Веселинов Колев
12 „Пътят напред“ от Иван Емилов Попов
13 „Избраният“ от Кристина Ясенова Станева
14 „Пътят Окаванго“ от Добринка Валериева Милева
15-16 „Крилете на любовта“ от Иван Любомиров Янакиев
15-16 „Предсмъртно“ от Тунчер Айдънов Шефкъев
17 „Там някъде“ от Емил Борисов Георгиев
18 „Последен спомен“ от Виктория Константинова Баръмова
19-20 „През октомври“ от Мая Живкова Илчова
19-20 „Емпатия“ от Милена Димитрова Крумова

Семейство Мелконян и сп. „Сборище на трубадури“ благодарят отново на всички автори, журиращи и читатели, които станаха част от тазгодишното издание на конкурса.

Награждаването ще се проведе на 30 май, неделя, от 16:00 часа в зала „Крикор Азарян“ на Арменския дом; гр. София, бул. „Тодор Александров“ №31. Вижте адреса на картата и се запишете за събитието.

Както всяка година, авторите могат да получат отзивите на журито за своя разказ. За целта пишете на конкурсната поща. Моля, имайте предвид, че отговорът може да отнеме известно време. Пощата вероятно ще бъде наблюдавана до края на месец юни.

И този път за церемонията по награждаването се грижи г-жа Людмила Мелконян, която ще удостои отличените с плакети. И за пръв път тази година съвместно със сем. Мелконян от сп. „Сборище на трубадури“ ще включим всички отличени разкази (и възможно най-много от финалистите) в специален печатен брой на списанието. Очаквайте повече подробности за броя в следващите дни!

За обсъждания използвайте отворената коментарна система на списанието по-долу

Джовани Чемишанов,
координатор на конкурса

Материалът Официални резултати от десетия конкурс Агоп Мелконян (2021) е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Приключи ловът на отговори на Въпрос 1 от Кръг 3 от Играта.

Ако сте дали верен отговор, играете за наградата след въпроса.

Ако не сте дали верен отговор, не се обезкуражавайте! Включете се с отговор на следващия въпрос и участвайте за следващата награда.

Всеки верен отговор Ви носи и по 1 точка в класирането.

С точките от кръга, участвате за наградата на кръга.

С общия брой точки от всички кръгове – за годишните награди.

За награда след всеки въпрос участват всички верни отговори на въпроса, без значение колко точки имате.

Вижте какъв беше Въпрос 1 от Кръг 3 и кой е верният отговор тук.

И така…

Жребият определи печелившия в лова на отовори на Въпрос 1 Кръг 3 и това е Мария Близнакова.

Участникът печели книгата „Смъртносона отдаденост“ от Кейго Хигашиано, осигурена от издателство „Изток-Запад“.

Честито!

Вижте новия въпрос (Въпрос 2, Кръг 3), с който се опитва да Ви затрудни Александър Косулиев.

Верен отговор може да Ви зарадва с книгата „Алрауне“  от Ханс Хайнц Еверс, издателство „Изток-Запад“.

Настоящият том включва двете най-популярни произведения на Еверс – многократно филмирания роман „Алрауне“ и разказа „Паякът“, и двете в изцяло нов превод от немски език.

Екипът на „Сборище на трубадури“ Ви желае успешен лов!

Материалът Резултати от Въпрос 1, Кръг 3 в Лова на отговори е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Разказът излиза за пръв път в електронния брой на сп. „Сборище на трубадури“, Год. 11, Бр. 12
и е част от чисто новия сборник на Райна Маркова.

Райна Маркова

Короната и маската

разказ

11 март

Днес трябваше да съм в Бергамо за кинофестивала, но го отмениха. Аз съм в Прага. Паниката е стигнала и дотук, макар и в по-меки форми. Сега обявиха, че тези, които се връщат от чумосаните територии и не преминат през двуседмична карантина, ще бъдат глобявани със 100 хиляди евро! Билетите ми, картите и пропуските ми за разни клубове, опери, театри, казина, шапита, кина, сауни, фитнес-зали с бясна скорост се превръщат в ланшна шума, а аз, Волчек, от арбитър на изящното – в тиква. На фона на апокалипсиса притесненията ми, че тази година няма да има нито кино в Кан, нито карнавал във Венеция, да не говорим за Пасха на площад Свети Петър, са направо смехотворни, но в едно съм сигурен: докато тази обречена планета се гърчи в танца на смъртта, в Родината ще продължават да празнуват годишнини от идването на Бащицата на власт, а медиите да цитират Ванга.

13 март

Днес ми изгоря първо билетът за Милано, а после и този за Рим. Тук, в Прага, спря фестивалът за документално кино, за който трябваше да пиша, а после отмениха и фестивала с ретроспектива на Офюлс, и операта на Абрамович в Мюнхен. След тези поражения мислех утре да се утеша във филхармонията с Трагическата симфония на Малер, но били отменили и нея.

В момента повече от всичко на света ми се ще да се намирам в красиво примрялата в агонията си Венеция, но вместо това съм се запътил към Староместския площад, където спешно възстановяват Чумния стълб. Засега са положили само пиедестала. Скоро върху него ще набучат и гигантската колона с изваяние на Богородица, но праведните хора вече се тълпят наоколо и се молят. Падам и аз на колене да моля Застъпницата „за здравие“ на Бащицата, защото краят на света е близо и трябва да се правят богоугодни неща.

14 март

От днес е вече забранена появата на обществени места без маска, така че се налага да попрегледам колекцията си. Коя да избера, за да е в съответствие с драматизма на ситуацията? Тибетската маска на Яма, кабуки-маската или тази от Камерун? Маската на Червената смърт или вълчата, от Хайда? А може би венецианската, на чумния доктор? Или все пак тази на Прилепа? И без това Прага винаги е била един гигантски оперетен театър.

15 март

Затворени са всички театри по света. Затворени са всички ресторанти, всички музеи и всички училища. Италия цялата е затворена. Не знам как е във Финландия и в Монголия, но в Британия старателно се правят, че вирус няма. Чувам, че са им пълни всички стадиони. Затова пък Тръмп забранил полетите от Европа – освен тези от Британия!

Познат анестезиолог от Мадрид ми разказа, че на извънреден курс за повишаване на квалификацията им съобщили прогноза за 100 милиона инфектирани в Европа до края на месеца.

„Глобалната пенсионна реформа в ход“ – пошегува се друг познат, музикант от Ню Йорк, но последното, което чух от него, бе, че улиците внезапно се опразнили и само луди и пияни скитници се щурали из пустия град, докато канските им крясъци отеквали зловещо в лунната нощ. Не съм го виждал от седмица, така че започвам да се питам, дали и той не лежи вече в някоя морга или дрон заснема заравянето му в общ гроб насред Сентръл парк.

Светът се е обърнал с главата надолу и аз смело мога да кажа, че никога не съм виждал нищо подобно. Само в Родината всичко си е постарому и всички са спокойни, защото новата врачка на властта, Баяна, казала, че аурата на Бащицата държи corona-та надалеч. И изобщо – какъв ти там вирус? От Йерусалим са докарали мощите на пророка свети Пандемоний и вярващите извили безкрайни опашки, да ги целуват. А по медиите освен Баяна върлуват и други хтонически персонажи. Ей го на, Спиртосания Дракон, богослова! Папа Франциск отмени традиционната неделна служба, но според нашия опасност няма. Истинският вярващ не се бои, казва той. То истинският вярващ няма защо и да се мие. Той си е чист, нали е кръщаван! Стигне ли вирусът до Родината, най-много да забранят сериала „Короната“ заради подривното заглавие. Дето има една дума, всички ще умрем, но се опасявам, че ако в Родината наистина всички умрат, никой по света няма и да забележи.

16 март

Никога не съм се съмнявал в съществуването на Сектата на смрадливците и в мрежата ѝ от агенти, целяща да превърне в мизантроп всеки, който все още не избягва публичните събития. Нищо не може да оскверни преживяванията на публични места така, както омерзителната силна телесна смрад или дори лекото, сподавено понамирисване. И ето че най-сетне е обявена глобална война на тази напаст!

С наслаждение бих чел новини като тази: във влака от Острава за Прага пътниците забелязаха човек с мръсна якичка. Спряха влака за 2 часа, измъкнаха негодника и го предадоха на санитарите.

Но тъкмо когато се надявах, че от corona-вируса може и да има някаква полза и да доведе до забрана на нечистоплътността със закон и даже да я впише в една грядуща глобална Конституция, до мен достигна като гръм новината: в Родината се въвежда извънредно положение! Най-обсъжданото лице в тази забравена от Бога територия е вече не Бащицата, а генерал за когото никой доскоро не беше и чувал, но който се беше озовал изведнъж начело на странно новообразувание, създадено с указ специално за борба с корона-бедствието и наречено МОР. Малко е стряскащо това „МОР“, но идва от скучното „Междуведомствено оперативно ръководство“. Ведомствата, които Бащицата е впрегнал в битката за здравето на сънародниците ми, са трите силови министерства плюс здравното и още няколко други ведомства. Сериозна работа! Гледам сега как генералът обяснява, че маските при разходки навън са задължителни, защото предпазват от зараза, но разходките навън са забранени, защото маските не предпазват, бършейки при това очилата си със своята собствена маска за лев и петдесет. Шефът на Националния център по паразитите пък си е накривил своята като нощна шапчица на главата, а пък Бащицата си я е нахлузил на очите, явно затруднен да я смъкне по-надолу върху масивната си челюст.

Не бих се изненадал ако след края на всичко това в Родината издигнат паметник на МОР за благодарност, че ги спасява от corona-бедствието. А у мен се прокрадва неуместното и странно усещане, че гледам някаква шеметна хорър-комедия, от която се опикаваш от смях, слушайки как много скоро и съвсем наистина ще умреш.

Верно, че тъгувах, като ми изгоря билетът за „Седемте смърти на Калас“, но това е по-яко и от най-яката опера.

17 март

„Подчинявайки се на държавната власт, аз се подчинявам, фактически сам на себе си – на своя стремеж да не се замесвам в работите на този свят, където мен нищо не ме интересува. Съдбата на човечеството няма никакво значение, защото то е единствено разтекла се безформена магма.

Човечеството – това е опаката страна на реалността.

Реалността – това е всеки един от нас, затворен в самотата си.“

Това е писал Марсел Жуандо в „за коронавируса и самоизолацията“ през 1952 година. И това е отношение, което споделям напълно. Или което поне доскоро споделях, защото днес фанатично следя новините и се дивя на скоростта с която corona-вирусът успя да накара всички да забравят за насъщни проблеми като неизплатими ипотеки, неблагосклонни началници, необратимо затлъстяване, гъбички по краката и халитоза, за да луднат от страх за тоя свой скапан, както и да го погледнеш, живот.

Аз засега с маска нямам намерение да се сдобивам, но си замотавам долната челюст с елегантна бандана „Jacob Cohen“ с цвят на тоалетна хартия и забулен така, излизам в необичайно топлата пролетна вечер на разходка.

Нейсе, трябваше да спомена, че скоро след като въведоха извънредното положение в Прага, аз благоразумно се изнесох към Мариенбад. В четвъртък тук все още имаше туристи, но в петък вече го бяха ударили на бяг и напускаха града на стада, на стада, влачейки след себе си шлейф от касови бележки и ПОС разписки.

Вечер Мариенбад има леко зловещ вид. Сега вървя край изоставените снежни оръдия в близост до дома ми и усещането е като след нападение на извънземни. Ресторантите са затворени, снегът се топи, градът обраства с гъста елова гора. На централния площад стърчи плашило, по променадата се носят диви кози и глигани, а насреща ми – елен, понесъл пакет елда.

18 март

Може пък изобщо да не е случайн, че след като СЗО обяви глобалното извънредно положение, аз се сетих първо за Карнавала и Пасхата. Ами от последния ден на Карнавала – Блажен вторник, до Пасха са 40 дни, точно колкото е и една карантина! А „карантина“ на венециански диалект това и значи – „четиредесен дни“. Толкова е траела изолацията на корабите, акостирали на брега на Серенисимата във времената на бубонната чума.

То, като се замисля, и думата „карнавал“ е с романски произход и значи „сбогом, месо“ или нещо такова. А нали всичко почна с месото все пак.

Нека сега някой ми каже, че Бог няма пръст в този странен corona-сезон, появил се извънредно между Карнавала и Постите!

Между другото, аз току що отредактирах перевода на грандиозния Бестиариум на Жуандо, който той писал по време на окупацията, бидейки безсъвестен колаборационист. Верно, че е бил яростен антисемит, но на мен все ми се ще да го цитирам:

„Струва ми се, че Бог ме обича почти така, както аз обичам своя котарак, а също и че аз обичам Бог почти така, както и моят котарак ме обича.“

19 март

Това, че всичко почна заради месото, работи изцяло в полза на моята божествено-конспиративна версия. Как иначе би било възможно един-единствен Прилеп да надене намордници на милиони лакоми филистери и да ги набута под домашен арест, без даже да са били осъждани, да накара цените на елдата и тоалетната хартия да литнат до небето и да прикове самолетите към земята? Кой би повярвал, че това е прост прилеп? Това може да е само Прилеп-Месия, самият Спасител, и ние сега, без даже да съзнаваме това, наблюдаваме дългоочакваното Му пришествие! След като веднъж е влязъл в Иерусалим на магаре в образа на Христос, защо да не може да влезе и в Европа в образа на Прилеп?

Готвя послание за Святейшия Патриарх по този повод.

От есента насам тубата бълва в световния информационен океан изобилие от видеа, показващи как красиви китайки дерат със зъби живи змии, поглъщат разярени гигантски стоножки и други такива. Аз като евреин веган избягвам и далеч по-конвенционални зрелища, свързани с некошерните хранителни навици на себеподобните ми, така че щом тези видеа достигнаха дори до мен, започвам да подзирам, че и човешки пръст помага на Божия чрез нещото, наречено пропаганда. Не ми е много приятна тази мисъл. Не ми е приятна никоя мисъл, свързана със себеподобните ми, но какво да се прави?

А пък в Северен Уелс кози завзели изоставения град Ландидно.

21 март

Едно време сънувах доста засукани όνειρα, както се и полага на киноман, но сега ме мъчат съвсем профанни ενύπνια. Днес например сънувах как се бръсна, когато внезапно в банята влезе врачката Баяна и каза, че фазата на Луната не била подходяща за тази дейност. Порязах се от притеснение, а тя набързо ми направи флеботомия и избяга. Тръгнах да я гоня с наполовина избръснато лице, но избухна война и по мегафоните на НСРПО дадоха указания всички да отидем на площада, за да ни раздадат тояги.

От този сън ме избави пристигналият с гръмко дрънчене оптимистичен мейл от родното издателство Holy Cow Press.

„Скъпи приятели и колеги, ха добър ден! До лятото възнамеряваме да пуснем 9 книги, сред които и кулинарните пътеписи на Атина Фара-Джейн Габана и есетата за живота на Рене Алабаш.“

Пътеписи на Атина Фара-Джейн Габана! Есетата на Рене Алабаш! Уау! В Родината не си поплюват изобщо.

А някаква твар е написала, че съм изпаднал в маразъм защото продължавам да превеждам Бъроуз на родния ѝ език. Това е във всяко отношение несправедливо, защото Бъроуз е най-актуалният писател в момента. Не че е преставал да бъде актуален в последния половин век и нещо, но е бил обсебен от изследване на вирусите, а към вирусите той причислявал и езика. Според него езикът е стихия, враждебно настроена към хората – нещо ни живо, ни мъртво, прост репликатор, който непрестанно и самоцелно се самовъзпроизвежда. (И като си помисля само, че Бъроуз е написал това, без да познава социалните мрежи и ботовете в тях!) Та значи, заразил веднъж реалността ни, езикът паразитира в нея, дублира я и непрестанно я тласка и нагажда към границата на тоталния контрол.

Това е интересно, защото според Дерида пък езикът може да върши точно обратното – да осуетява контрола, който Властта упражнява чрез него. Жалко, че не бих могъл да присъствам на диспут между тези двамата, но пък защо не? Може би един ден, когато и аз се озова в Ада? Тогава бих бил по-скоро на страната на Бъроуз, защото, нека не забравяме това, езикът е материалът от който е направен Законът. И също както и Езика, Законът става излишен с всичките си правила в деня, в който Реалността реши да ни напомни за себе си. Интересно – от поне десетилетие живеем с очакването Реалността да ни напомни за себе си, приемайки формата на финансов или еко-катаклизъм, ислямски тероризъм или пощръклял AI, а то виж как се случи! Но каква криза би била, ако не е изненада? И каква по-голяма изненада от един невидим враг? Може да е тук, може да е там… Дааа, а може и да го няма изобщо.

22 март

Умря от коронавирусна инфекция на 87-годишна възраст психоаналитичката Маргерит Окутюрие, вдовицата на Дерида. Тя преведе на френски „Животът на Клим Самгин“, „Морфология на приказката“ и почти всичко на Мелани Клайн. Проверих в дневника си кога за пръв път съм споменал вируса. Оказва се, че на 25 януари. Написал съм следното: „на митницата на летището, на стоящата пред мен жена в кожено яке ѝ тече кръв от носа, капе по куфара ми и аз се отдръпвам от нея, за да не ме зарази със странния китайски вирус, втечнил вече дробовете на 40 човека“.

23 март

Фройд е имал пациенти, които насън изкривявали думи, заменяйки ги със съзвучни. И ето че на мен ми се присъни как обикалям в кръг около огромна чугунна колона и не мога да се отдалеча от нея. Идвайки на себе си, осъзнавам, че това е чумната колона, но сънят е изместил опасната дума „чумна“ със съзвучната „чугунна“.

Явно полудявам, но и привидно разумни хора започнаха да дават фира. Един познат почнал да заеква, друг получил тикове, трети започнал да си бие жената… а един, за да се спаси от коронавируса, забягнал в гората и започнал да се храни с корени. Натъкнал се на цикута, сварил я, изпил отварата и умрял като Сократ.

А за капак по социалните мрежи до мен достига следното послание: „Получи се съобщение от Св. гора. Гръцката църква ни инструктира. След снощното велико бдение Светите отци препоръчват спешно на православните християни тази вечер да поставят кръст пред къщите си. Ако нямат такъв, с маслинено олио да направят кръст пред вратите си. Сериозно е. Посланието е от Божията Майка.“

Не издържат затворени насаме с безсмислието си хората. Не е странно, че полудяват. Всеки може да издържи известно време, но проблемът е, че се внушава, че това ще е задълго. Неясно докога. Вечно. Медиите сякаш съвсем нарочно внушават чувство на обреченост. Преди малко слушах радио и водещият сякаш имаше паник-атака в ефир. Ако бях слушал още няколко секунди, щеше да се наложи да ме откара Бърза помощ. Не че Бърза помощ има. Бърза помощ не откликва заради претовареността на системата с болни на corona-вируса. И все пак е странно, защото аз, с хилядите си познати в социалните мрежи познавам само трима с corona. При това дори не мъртви от corona или тежко болни, а просто с положителни резултати от тест. Познавам и още пет-шест, които от своя страна познават други, измежду които дори имало вече излекувани от corona. И още няколко, които познавали такива, дето работят в интензивни отделения, пълни с инфектирани. Имам и един, който даже се хвали, че е в епицентъра на бедствието в Страсбург, но аз не съм сигурен, че го познавам лично и дори дали е реална личност. И това – в разгара на нещо, което медиите наричат пандемия!

24 март

Великден наближава! Все така никой от приятелите ми, пръснати по света, не е умрял от corona, но двама вече се самоубиха. Бог знае колко още ще умрат от „рак, миокардни и мозъчни инфаркти, белодробни тромбоемболии с насложени пневмонии, мозъчни кръвоизливи, напреднали перитонити с илеуси и перфорации, апендицити, алкохолни натравяния“… На този фон страховете ми, че може да ми потрябва спешно зъболекар или че внезапно ретините ми могат да се отлепят, са смехотворни.

Между другото, поредна седмица нюйоркският ми познат не се е вясвал онлайн. Не че преди сме сe скъсвали от общуване, но сега е друго.

March 25, 2020

Лучия Бозе умряла от коронавирус. На 89. Тя беше най-красивата жена в Европа. Видях я съвсем неотдавна, през октомври, на Римския кинофестивал. Нея случайно я срещнал Висконти в някаква сладкарница и я направил звезда. Играла е и за Антониони, Бунюел, Бардем, Кавани, Кокто и за Дюрас в „Натали Гранже“.

Кошмар! Как изобщо Господ позволява това?

Току си поглеждам в календара и се сещам как днес с двама приятели съм щял да посетя грандиозния мултимедиен спектакъл JR по романа на Уилям Гадис в Брюкселската опера, а утре съм щял да бъда на шоуто на Ален Плател в Гент, а после на Ван Айк, а също и да намина в Лиеж за изложбата на хиперреалистически скулптури. И как всичко това се отменя по вина на китаеца, изял прилеп.

На 14 май пък е щяла да се състои премиерата на спектакъла на Кастелучи BROS в един изоставен брюкселски кинотеатър. Двадесет изпълнители в мундири на Гестапо са щели да досаждат на публиката така, че „разстоянието между артиста и зрителя да бъде напълно заличено“. Не знам какво точно е бил намислил: може би да бъдат млатени с палки по гърбините или да им се кашля в лицето? Но и едва ли ще узная, защото на 14 май няма да има нито премиера, нито дори Брюксел.

Макар че спокойно може да се каже, че този спектакъл вече върви. Накъдето и да погледна, всичко напомня за фашистката диктатура. И когато при среща с минувачите машинално придърпвам шала на носа си, получава се жест от сорта на приветствията , които са си обменяли дядовците ни, мятайки ръка нагоре в римски салют, крещейки „Хайл!“

Не смея да погледна какви са новините в Родината. Сигурно там вече разстрелват от дрон появилите се на улицата без маска, а после минава новозакупеният мобилен инсинератор и прибира труповете. Последното, което видях, бе генерал МОР в черна униформа да говори за това как всички ще умрат. Кой, по дяволите, род войски в Родината бяха с черна униформа, че не помня?

Първоначално всичко това дори ми харесваше, но започва здравата да ми писва. Не може ли да се направи така, че всичко да се върне 2 месеца назад и отново да има ресторанти, кинофестивали, самолети, а заедно с това да възкръснат и Джей Пи-Орридж и други достойни мъртъвци? Вместо това вече десети ден се разхождам из красивата гора с шал на устата и чувствам как скоро ще завърша разходката си увесен на някой клон в примка от същия този шал.

26 март

Принцеса Мария Тереза Бурбон-Пармска умряла на 86 от коронавируса. Каква загуба! Привърженичка на монархическата партия на карлистите, феминистка, тя ни веднъж не се е омъжвала. Познавачка на исляма, професор в Сорбоната, събеседница на Ясер Арафат и Уго Чавес… Каква жена, какъв живот! Зад тази епидемия започвам да съзирам грандиозния замисъл на зъл ум от отвъдното, решил да натири всички ни в тотална онлайн-карантина, където невидими ръце ще ни поднасят продукти през прага, докато ние, всеки в дупката си, разглеждаме на гаджетите си фотографиите на загинали принцеси.

Трябва да призная, че това извънредно положение започва да ми изглежда все по-странно! Доколкото успявам да си направя справка в дългите часове на смъртна скука, при Азиатския грип през петдесетте и Хонконгския през шейсетте на миналия век са измрели милиони, но никой нищо не е затварял. Защо СЗО обяви пандемия, след като дори епидемичният праг не е преминат, поне ако може да се вярва на нейната собствена статистика?

Не знам изобщо какво е това! Започвам да си мисля, че в мистерията около corona-вируса няма никакъв пръст Божи и никаква Реалност не се опитва да ни напомня за себе си, а всичко това е само трик, само номер, ситуация, конструирана от тайна и свръхмощна група ситуационисти, решили да се позабавляват за сметка на самозабравилата се цивилизация. Бих искал да знам кои са, за да им взема интервю на тези наглеци.

1 април

Прекалено много детайли в картината се губят, но вече и с просто око се вижда, че изпод маската на паниката corona-вирусът върши и куп друга работа, при това със замах! Как да го напиша, че да не прозвучи патетично? На мен ми прилича на Глобална Масленица, но друг, по-смел би го нарекъл Глобална Данъчна Реформа. Потръпвам само, като се замисля каква работа се е отворила на световната печатница за пари. Прости ми, Боже, но по-добре да ме тръшне вирусът!

И в Родината, която е дефакто на друга планета, коронавирусът също свърши едно-друго. Бащицата изръчка собствениците (не всички, разбира се) да си продават собствеността, за да дават на бедните. Данъци, наеми и заеми никой никому не опрощава, но пък има бум в търговията с бързи кредити, колекторския бизнес, а също и специална DMS линия на която най-бедните да даряват последните си стотинки на Държавата за борба с corona-вируса, И бедните даряват, с името на Бащицата на уста! Докато Държавата облага дори и тези дарения с данък!

8 април

Днес имаше суперлуние: перигеят съвпадна с пълнолунието, кръглата като нар Луна през нощта се доближи до Земята на разстояние 362 000 км и порозовя в часовете преди разсъмване. Излязох по пижама на улицата и вих към небето като Носферату.

* * *

Откакто преди три седмици, в петък 13, избягах подобно на Керенски от чумавата Прага в Мариенбад, аз съм единственото човешко същество, шляещо се вечер по центъра. Тогава Мариенбад прилича на омагьосаните чертози на Чудовището от приказките: уличните фенери сияят, минералните извори шуртят, невидими ръце постилат масите и наливат вино, но не се вижда жива душа. Само луксозните прозорци на гранд-отел Nabokov продължават да са изключение и осветяват мъртвилото заради спотаилия се там неизвестен руски милиардер.

Всеки ден, и днес включително, аз се питам: а какво ако на 13 март съм се бил наял с вълшебни гъби или някой майтапчия ми е бил подправил компота с конска доза ЛСД, и цялата тази феерия е само в болната ми глава. И нито китаец е ял прилеп, нито светът е изневерявал за миг на потресаващата си посредственост?

10 април

Извънредното положение се затяга. Денят се превръща в нощ, а домовете – в затворнически килии и гробници. Короната се превръща в Маска, а зад Маската наднича нечие грозно лице.

Чувам, ндрангета се била надигнала.

За миг си представям как и в Родината армия кукери, неразпознаваеми под животинските си маски и непробиваеми под броните си от пиринчени звънци, също се надигат и тръгват в тръс към седалището на Властта, но нищо такова не се случва. Бащицата честити първа пролет, като кърти пейките в парковете, завардва пътищата към планините и плажовете, където даже пейки няма. Затова пък църквите са широко отворени и поповете комкат миряните с обща лъжица.

А от Singer Laren museum откраднали картина на ван Гог за 5 милиона лири – „Градината на викария в Нюнен през пролетта“. Честита ви пролет, земляни!

19 април

Великден е тук!

Властта изведнъж се сети, че е незаконно носенето на облекло, прикриващо или скриващо лицето, сиреч маски, и е решила да ги отмени. Никой обаче не сваля маската. А и защо ли да го прави, след като и Властта не сваля никога своята? Законът се е бъгнал, гони опашката си, и никой не може да каже къде свършва една забрана и започва друга, и как да се действа в странната ситуация при която забраната на една забрана се превръща в позволение. Какво пък, животът може да продължи и без Закон!

1 май

Край! Маските падат! Карнавалът обаче продължава и това най-добре се усеща по тържищата. Аз в момента съм в Прага, на паркинга пред „Аркадий Панкрац“. Току-що се разминах с кон в работен комбинезон. След него – Годзила в компанията на рицар в пълни доспехи. Гай Фокс е на всеки ъгъл. Хиджаби, анти-дрон бурки, антипапараци шалове, прости амбалажни торби с дупки за очите, лица, завряни във фунии от вестник… Ку-клукс-клан… Сякаш на търговската площ се е сбъднала порнографската мечта за общество, в което богове, герои и простосмъртни в промискуитетен захлас свободно си обменят секрети, вируси, инфо, пари, ругатни, тупаници…

И изобщо – тази година Карнавалът натупа Постите, изнасили Цветница, разпердушини Страстната седмица и се кани да е вечен. Властта, удобно увита в пашкула на извънредността, се освобождава от формата си, тялото ѝ губи органите си, втечнява се и се връща към първичния хаос. Скоро от този пашкул ще излети Драконът на Беззаконието, а всички ние ще осъмнем под юрисдикцията на някакво странно обсадно положение, в което богинята на Санитарната Необходимост, дегизирана като Справедливост, ще диктува правилата.

Но – стига толкоз полит-теология за днес! Стига с това вечно очакване на чудовищното Чудо! То и без това е неизбежно като лятното слънцестоене!

May 26, 2020

Старият Континент тотално се е втелил… или вмаймунил. Или даже изкукуригал. Мисля при първа възможност да забегна към Некома, Северна Дакота, където, не много далеч от Северния полярен кръг, се намира последната останка от Студената война – една захвърлена още през 1976 противоракетна база, строена по програмата Safeguard. През 2012 я купила някаква секта анабаптисти-гутерити и сега разкошната пирамида на радара е техният молитвен дом. На гутеритите им е забранено да се фотографират, за да не си сътворят кумир, а на жените им – да се появяват публично без забрадки. Какво пък, не са им много сложни правилата! Мисля да встъпя в общността им и да се скрия в тази пирамида от наближаващия край на света.

Опала! Един поглед в новините и плановете ми са разбити на пух и прах. Май и Новият Свят е вече минало свършено! В Минеаполис, Минесота (а това е досами Дакота), вчера бил убит някакъв негър по време на някакъв мирен протест, породен от corona-кризата, и ето ти днес пламнал и Фарго, който е само на 3 часа път с кола от Некома.

Кметът на Фарго, Северна Дакота, Тим Махони, прави отчаян опит да накара протестиращите да седнат на масата за преговори, „за да се свърши малко работа“ и „да се променят нещата към добро“, но духът на бестиариума е изпуснат от бутилката и за 24 часа не само във Фарго, но вече и отвъд Полярния кръг е горещо и тъпо. Така де, щом като един прилеп може да накара света да спре, защо един негър да не може да го подпали?

Това ново стечение на обстоятелствата ме принуждава да действам още по-радикално. Защо, вместо да пътувам нанякъде, не се подложа на криоконсервация тук и сега? Така вероятността да доживея по-добри времена изглежда най-голяма.

А между другото, на 4 април се бил преселил в отвъдното Марсел Моро, певецът на смъртта, последният любовник на Анаис Нин, събеседник на Камю, Мориак и Симон Бовоар, приятел на Жан Дюбюфе, Ролан Топор и Оливие де Сагазан, автор на книгата „Земята гъмжи от хора“.

Като че ли по земята се е развихрил безумен жътвар и жъне наред всичко посадено през XX век. Всичко онова, което обичам и от което съм направен.

Райна Маркова е автор на сборника с пънк-разкази „Пого“ (1999), на романите „Фани по опасните пътища на светлината“ (2001), експерименталния роман „*.LOG“ (2006) и „Безподобните“ (2011), аудиопиесите „Плутон“ (2008) и „Кусусан“ (2020) и публицистичната книга „Контрол“ (2019).

Разказът, който прочетохте, е част от новата книга на Райна Маркова. „Влажна зона“ („Ерго“, 2021) подхваща една маргинална у нас – но не и за световната литература – тема за телесното като метафора за всичко низше, маловажно и несъвършено пред лицето на суперорганизма на обществото. „Влажна зона“ задава няколко важни въпроса. Какво би се случило с човешкия индивид, който, дори успявайки да изгради около себе си „желязната клетка“ на удобството и здравия смисъл, продължава да бъде биологично същество и да се подчинява на закони, които не е създал? Божествени или природни са тези закони? Тъждествени ли са „божествено“ и „природно“? А какво, ако приемането на създадените от човека цивилизационни инструменти, без които обществата не могат да съществуват, се проявява у индивида като крайна разрушителност и (авто)агресия? Всеки разказ от тази серия изследва отделна страна на телесното по линията на неговите сблъсъци с бюрокрация, език, закони, санитарни, диетични, религиозни правила, норми и табута. Книгата се издава с подкрепата на Национален фонд „Култура“ (НФК) по програмата „Творчески инициативи“.

Материалът Короната и маската, от Райна Маркова (разказ) е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Кръг 3 от Играта на въпроси и лова на отговори

с още повече награди

Предизвикваме ви със следващия кръг от Играта на въпроси и лова на отговори

Регламент

Отговорете на въпросите, които Александър Косулиев подготвя за вас, и изпратете отговора си.

Всеки верен отговор ви носи 1 точка.

С натрупаните точки в кръга участвате за наградата на кръга.

С натрупаните точки от всички кръгове участвате в генералното класиране за големите награди: „Периферни тела“ на Уилиям Гибсън и „Карта на небето“ на Феликс Палма.

НОВО: Сега, с изпращането на верен отговор след всеки въпрос, освен точка за двете класирания, можете да спечелите и някоя от чудесните награди, осигурени от издателство „Изток-Запад“. За награда участват всички верни отговори на съответния въпрос, без значение колко точки имате.

Награди

Верен отговор на Въпрос 1 може да ви зарадва с книгата „Смъртносона отдаденост“  на Кейго Хигашиано.

Романът „Смъртоносна отдаденост“ е една от най-успешните книги на Кейго Хигашино – има три екранизации, номиниран е за наградите „Едгар“ и „Бари“, избран е за Роман на годината от Американската асоциация на библиотекарите, поставен е на 13-о място в класацията „100-те най-добри японски криминалета на всички времена“ и е награден с престижната награда „Наоки“ – японският еквивалент на „Букър“.

Когато е извикан да разследва поредното убийство в Токио, полицейският детектив Кусанаги едва ли е предполагал, че ще се сблъска с най-трудния случай в кариерата си – има труп, има и заподозрян (бившата съпруга на убития), но жената разполага с желязно алиби, а и всичко е толкова объркано – липсва мотив, липсва и оръжието на престъплението… Постепенно Кусанаги осъзнава, че само гений би могъл да разреши такъв заплетен случай и се обръща за помощ към д-р Юкава – брилянтен физик от Токийския университет, по-известен с прозвището „детектив Галилео“. Професорът, който обича да разплита мистерии, е помагал многократно на полицията в залавянето на хитри престъпници. Но този път… този път Галилео ще трябва да се изправи срещу ум, който не отстъпва на неговия или дори го превъзхожда.

Кейго Хигашино (р. 1958 г.) е най-популярният съвременен японски автор на криминални романи. След като печели най-престижната японска награда за криминална литература – „Едогава Рампо“ – още с първия си роман, 27-годишният по онова време Кейго зарязва работата си като инженер, за да се отдаде изцяло на писането. Издава десетки романи и сборници с разкази (над 70 на брой), които оглавяват редовно класациите за бестселъри не само в родната му Япония, но и в Китай и Корея, където книгите му се радват на почти култов статус (през 2016 и 2017 г. най-продаваното заглавие и в двете държави е именно негов роман). Днес Кейго е толкова известен, че може спокойно да си съперничи с автори като Джеймс Патерсън и Дийн Кунц. Произведенията му са преведени на десетки езици, общият им тираж възлиза на стотици милиони, а по тях са заснети 7 телевизионни сериала и над 40 игрални филма. 

С верен отговор на Въпрос 2 участвате за книгата „Алрауне“ на Ханс Хайнц Еверс.

Настоящият том включва двете най-популярни произведения на Еверс – многократно филмирания роман „Алрауне“ и разказа „Паякът“, и двете в изцяло нов превод от немски език. 

„Алрауне“ 

Вдъхновен от средновековните вярвания в окултните свойства на мандрагората, която според легендите пониква от семето на обесени мъже, арогантният студент Франк Браун убеждава порочния си вуйчо да създаде дете чрез изкуствено осеменяване, като забремени проститутка със спермата на екзекутиран убиец. Детето, родило се от този необичаен експеримент – Алрауне, – се превръща в изключително красива, но жестока млада жена със загадъчни способности, които водят всички около нея до лудост, упадък и смърт.

„Паякът“

Когато студентът по медицина Ришар Бракмон реши да се нанесе в стая № 7 в малкия хотел „Стивънс“ на улица „Алфред Стивънс“ № 6, там, в три поредни петъчни дни, се бяха обесили трима души.“ Какво кара наемателите на стаята да се самоубиват в точно определен ден и час? Ще успее ли Ришар да разкрие загадката, без да се превърне в следващия труп?

Верен отговор на Въпрос 3 може да ви донесе книгата „Тъмната страна на Мопасан“, включваща най-добрите страшни разкази на Мопасан, някои от които излизат за пръв път на български език, със съставител Иван Атанасов.

Анри Рьоне Албер Ги дьо Мопасан (1850–1893) е френски писател, считан за един от най-големите майстори на късия разказ. Неговите кратки творби се отличават с изящен стил и образен език. Те са породили безброй имитации и са оказали силно влияние върху други майстори на разказа като Съмърсет Моъм и О. Хенри.

Въпреки че кратките истории на Мопасан – над 300 на брой – са изключително разнообразни в жанрово отношение, близо 50 от тях са страшни или съдържат хорър елементи. И именно тези страховити разкази, които се родеят с творчеството на По, Хоторн и Хофман, днес предизвикват най-голям интерес сред критиците и читателите на френския белетрист. Една част от тях са свръхестествени, други психологически или натуралистични, а трети имат сатиричен характер, но повечето са посветени на лудостта, духовната поквара и моралната слабост – любими теми на циничния и песимистичен Мопасан.

С верен отговор на Въпрос 4 можете да спечелите книгата „Принцесата и гоблинът“ на Джордж Макдоналд, с черно-бели илюстрации на Артрър Хюс.

Джордж Макдоналд (1824–1905) е шотландски белетрист и поет, един от бащите на фентъзи жанра. Неговите приказни романи са любими на няколко поколения деца и са оказали голямо влияние върху редица други писатели, сред които Луис Карол, К. С. Луис, Дж. Р. Р. Толкин, Л. Франк Баум, Маделин Ленгъл, Питър Бийгъл, Т. Х. Уайт, Едит Несбит, Марк Твен, Нийл Геймън и Урсула Ле Гуин. 

„Принцесата и гоблинът“ – най-известният му роман – вдъхновява не само К. С. Луис да напише „Хрониките на Нарния“, но и Толкин да създаде „Хобит“. Самият Толкин признава, че образите на гоблините в „Хобит“ са базирани до голяма степен на тези в книгата на Макдоналд. 

Публикуван за пръв път през далечната 1872 г., днес прочутият роман има над 500 различни издания и няколко адаптации за сцена, телевизия и кино. Той разказва историята на малката принцеса Айрини и нейния приятел Кърди, които се впускат в опасни приключения, за да попречат на гоблините да завладеят земите на хората. Но страховитите обитатели на пещерите под кралството са многобройни и коварни, а Кърди и Айрини разполагат само със смелостта си и с един вълшебен пръстен. Ще успеят ли храбрите деца да осуетят плановете им, преди да е станало късно?

С ЧЕТИРИ ВЕРНИ отговора участвате за наградата на Кръг 3, книгата „Върховното кралство. Том 1. Рицарят“ на Пиер Певел.

Пиер Певел (роден през 1968 г.) е френски журналист, сценарист, преводач и писател на бестселъри в жанра историческо фентъзи и научна фантастика. Писал е и под псевдонима Пиер Жак.

През 2010 г. е публикуван романът му „Рицарят“ от поредицата „Върховното кралство“. Рицарят Лорн Аскариан, в чиито вени тече черната кръв на обречените герои, е назначен за първи рицар и трябва да спасява кралството на крал Ерклант от външни и вътрешни врагове, династични междуособици, и опасни дракони.

Името му бе Лорн Аскариан.

Някои казват, че с него дойде нещастието.

Други, че негова е заслугата за спасението.

Във вените му течеше черната кръв на обречените герои.

Координаторът на играта Диана Петрова Ви желае успех!

ВИЖТЕ ВЪПРОС 1 ОТ КРЪГ  3

Материалът Кръг 3 от Играта на въпроси е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.